Нещо сънищата ми краде
гладно е и настървено
лапа моите подземни пити
празно е и в трите ми глави
този, който се събуди
вече няма да съм аз
не винаги съм бил епилептик
престанах с очите си да гледам
и станах податлив на пристъпи
пречи ми бученето
на бум-бум в слепоочието
сърцето тази раздрусана машинка
света не смила, а само го гризе
начоплящо сърце, чупливо механизъмче
придатък най-безсрамен
припадам, протяжно падане,
всеки път, когато ръбът
ме кани да танцуваме
да разлюлеем всички дребни улики
небивал срам, нищожен дял
пружините си да не скъсаш
иди продавай после сънища
и сенки на отдавна вече мъртвите.
Камелия Спасова
в „Кръстопът“.
Камелия Спасова в DICTUM
