… С втората си съпруга беше в развод. В отчаяния си опит да го задържи, тя дори му роди дете. То не беше негово, разбира се. Защото Мишел де Флам не можеше да има деца.
  Пазителите бяха бездетни.
  Но онази нещастница – жена му – не знаеше това. Господи. Колко жалки бяха човеците в безплодните си опити да бъдат онова, което си въобразяваха, че са.
  Бог нямаше нищо общо с тях. Те бяха поредния му неуспешен експеримент. Толкова.
  А всички такива опити се изолираха в определени за целта Клетки. Такава Клетка беше тази планета. Човечеството беше най-обикновен провален опит. Като динозаврите. Или мамутите. Или всички онези митични същества. Минотавърът. Хидра. Кентаврите.
  Медуза.
  Изтърпя жената и детето още няколко години, но после се оказа, че дъщеря му расте още по-неуравновесена емоционално и от жена му. Разбира се, майката се опита да му обясни, че детето е свръхчувствително, но защо само тяхното беше такова? Не, малкото не беше просто „свръхчувствително”. Беше психически разстроено. И това не можеше да бъде променено, още по-малко – излекувано. Това окончателно го убеди, че няма и не трябва да има нищо общо с тези двете. Защото щяха да го унищожат.
  От един момент нататък тези двете вече стояха до него като карикатура.
  Ниските енергии заразяваха с отровните си вибрации всичко около себе си. Щит срещу тях нямаше.
  Освен това преводачът и редакторът отдавна бяха изконсумирани и тя вече не му беше необходима.
  Сега…
  Сега имаше Клер.
  Имаше ли я?
  Покани я на среща преди месец. С нея се познаваха от години. Не бяха дори близки приятели. Срещаха се по премиери в театъра, изложби и концерти. Поздравяваха се и толкова.
  Защо я покани на среща ли?
  Не знаеше. Ей Богу, наистина не разбра, как набра номера ѝ и направо попита… искаш ли да хапнем някъде, Клер…
  Тя не се вписваше в досегашните му изисквания относно жените. Не беше режисьор, нито преводач, нито редактор. Нямаше да му бъде нито удобна, нито полезна за нещо.
  Не беше жена-консуматив.
  Защо тогава я покани?
  И повториха срещата. Потретиха.
  Просто хапваха някъде и после се разхождаха в парка. Или гледаха нов филм и изпиваха по едно, преди да я изпрати. Толкова.
  Защо искаше да я среща пак и пак?
  Защо?
  Може би защото трептяха в синхрон. Бяха на една дължина на вълната.
  Днес квантовата физика вече обясняваше и на научен език, че всичко във Вселената е енергия, в това число и материята. Но нейните вибрации са най-сгъстени и плътни, забавени до степен да бъдат възприети от човешките физически сетива.
  … душата има удивителната способност да добива цвета, в който са обагрени мислите… Марк Аврелий.
  Беше един от великите посветени, които Мишел беше срещал в тази Сфера.

  Нели Лишковска в „Кръстопът“.

Бел. ред.: в „Кръстопът” можете да прочетете и други откъси от бъдещия нов роман на Нели Лишковска.