Сънувах, че опитвам да говоря с моята азалия.
Тя беше полумъртва на балкона.
Бях изпросила удавения ѝ живот
от някаква сергия за без пари.
Набирах номера погрешно.
По телефона ми продаваха
добре оформени мъжки гласове,
плътно вибриращи като крем карамели.
Повтарях, че не ме интересуват техните тенджери,
застраховки,
енциклопедии,
органични козметики,
вибриращи прахосмукачки,
йонизатори за въздух,
хапчета от водорасли.
Искам само да знам
ще живее ли
цветето, което се мъча да откупя от смъртта.
Може ли нещо да живее
само защото съм поискала?
Желанията ми могат ли да пуснат листа,
упорството ми да разцъфне,
почвата на убежденията да заздравее
около паметта и корените?
Ако ѝ говоря,
ще живее ли?
Ще ме благослови ли с липсата на отговор,
с добре разлистеното си съгласие?
Мога ли просто да кажа на някой да живее
и той да ме послуша,
да заповядам на азалията –
тя да се подчини…
Сънувах, че се мъча да говоря по телефона
с моята азалия,
да я попитам дали не смята да умре.
Събудих се с усещането, че съм звъняла на баща си.
* – Стихотворението е включено и в книгата на Яна Пункина „Частите на тялото” („Ерго“, 2013)…
юли 11th, 2015 at 10:26
[…] Говори на цветята […]