1.
Звънтящите полета на звука са сухи –
по-сухи от молитвените устни
невкусили очаквания отговор,
по-сухи от прегърбените якове
тропосали лицето на поднебието
с печалните остатъци от себе си
(и вечно има, има някой, претоплящ
дните си със тях).
Звънтящите полета на звука са ниски –
по-ниски от чело молитвено
разказващо се в бръчките на камък,
по-ниски от прихлупените траектории
на лястовици във преследване на плячка
(и вечно има, има някой, предвкусващ
първа капка дъжд).
Звънтящите полета на звука са гладни.
Пета̀та ми бе малка. Много малка.

2.
А е просто. Наистина просто:
наръч съчки (листата отдавна са спомени),
два-три маха (захапал опашка е вятърът)
и ще лумне –
стаята, имаща четири ъгъла,
два прозореца и врата
(толкова пъти лъгана
и обречена на самота),
леглата, тръбичките
(всичките, мамка им, всичките),
два камиона болка
(как хрущяхме под гумите,
забравили думите, Господи, думите),
и прицеп обреченост.
Просто е. Толкова просто –
да подпалиш и пътя, и моста,
да загърбиш и стон, и тревога…
Но не мога. Това не го мога.

3.
Потрепнаха прехапаните устни на мълчанието.
В очакване настръхнаха и спорове, и порещи
плътта ни с многодумие. Обречена от своето
призвание словесната планета тръпнеше
готова да посрещне прилива при новолуние.
Пропуканите устни – в премълчаното (едно
магаре, кон, леген и пика) – задвижиха
крилете мелнични. Потръпнаха плакати,
плач и злоба, подхвърлена монета, стон
и страх – тъй пламенни и ярко делнични…
И тръбно тихо, убивайки шума моторен,
кръвта в усмивката ми проговори.

4.
“Много искам да тегля една майна на времето.
Същото, което броди в стихове,
повдигано на пръсти и преливано,
доено и превъзпитавано,
и брулено, косено и даряващо,
но същото – показало деветия си пръст.
Как искам в гърлото му дрипаво
със нокти да гравирам “Има ме!”.
Със същите – които сричат стихове,
почупени или грижливо срязани,
и намастилени, белязани
и с лак, и лик, ликуващи,
но същите – с отсъстващият среден пръст.
Как искам да съм просто бесен!”.
То кротко рече: “Десет.”.

5.
По-зрима птицата мълчеше.
Мърморенето в мелничните улеи
(по-тихо само на високото)
премилаше и слог, и слово.
Синкопите на слънчевите махове
заглъхваха оклюмали по сенките.
Преди да стане тъмно, много тъмно,
във нощвите брашното бе замесено.
И хлябът ще е дъхав.
Утре.

6.
Търпението на думите изсъска
и скъса вървите от сласт и крясък,
прихлупи се небето на мълчанието,
по-пъстри облаците слепота препуснаха
в звънтящите си пасища, тъй дрипави без свян и горест,
крещящо крепки и протяжно глухи, а там
протегнатата длан на словото
е суха, суха, суха, суха
дълбока бръчка.
И прозорец.

      Можете да чуете “Апокров” в изпълнение на Валентин Дишев (текстът е част от новата му книга с работно заглавие “Res: апокров, други упражнения за забавяне на дишането и перцептрон”):

      Валентин Дишев е роден през 1962 г. в Благоевград. В периода 1982-1989 г. е последователно студент, специализант и докторант в СУ “Св. Климент Охридски”, специалност “Философия”. Един от съоснователите, първи директор и главен редактор на ИК “Критика и Хуманизъм” (1990), до 1994 г. е заместник-главен редактор на едноименното списание, главен редактор на “Годишник на Центъра за критически изследвания и хуманитарно знание”… Преди да напусне науката (по морални причини, както обича да подчертава) е бил и хонорован асистент в катедра “Философия” при Философски факултет на СУ “Климент Охридски” и в катедра “Етнология и социология” на ПУ “Паисий Хилендарски”… От 2002 г. работи като редактор в програма “Радио Благоевград” на БНР.
      Публикувал е специализираните си текстове в списанията “Социологически преглед”, “Философска панорама”, “Младеж и общество”, “Критика и Хуманизъм”, а през 1991 г. есето му “Homo Liber” е издадено като самостоятелна книжка (има издадени и шест книги - под псевдоним - по приложна психология и директен маркетинг). Поетичните му текстове са публикувани в списанията “Пламък”, “ЕТО”, “Глоси” и вестниците “Новият Пулс”, “Антимовски хан”, “Компас” и др. През 2006-2007 г. публикува “Журналистът” (едно междужанрово пътуване) и проекта “Четири”, издаден в четири (предимно) поетични книги: “Квадриги”, “Кап(ища)”, “Квадрати”, “Послесловия”.
      Един от инициаторите на проектите “Глоси”, “Кръстопът”, DICTUM, “Национален литературен фестивал “Глоси” и др…

      * – Това списание категорично не е създадено, за да имат къде членовете на екипа му да публикуват своите текстове… В същото време ни се струва редно да се представим. Затова в първите два броя си позволяваме да направим именно това. Вероятно ще го правим и друг път (по изключение) – главно тогава, когато ни се струва, че бихме допринесли по някакъв начин за реализирането на това, което чувстваме като “баланс” на даден брой (внимавайки да различаваме навреме търсенето на равновесие от желанието за себеизява)… В. Д.

Връзки към други публикации (генерирани автоматично):

1. Валентин Дишев: нетавиани
2. Валентин Дишев: José
3. Левена Филчева, Валентин Дишев, Валентина Плачкинова: С болка*
4. Левена Филчева, Валентин Дишев: Бяло