Книгата на 18-годишния Стефан Гончаров „Геон” (издадена от „АРС“, под редакцията и с оформлението на В. Дишев) няма да ви позволи да откриете в нея очакваните – през навика – за възрастта на автора „болести на растежа”, освен ако не ги носите със себе си.
  Когато смирението е произвело почти „исихастко“ отношение към поезията – без словесни излишества и до кост оголващо изговарянето (тъй щото бъбривата наративност да няма никакъв шанс!); когато образността (а тя е с тънък рисунък и брутална красота) се поражда в момента на поглеждането в дима на дистанциите сякаш „на ръба на еклипса“; когато поглеждането е към сривните посоки на битието, а гледането е виждане със смелостта и категоричността на екзорсистки жест…– тогава?*
  Тогава „казаното“ може да бъде от ‚място‘ където се израства.
  Отказвам да се питам откъде иде усещането (а това усещане е внушително), че субектът на текстовете чува и вижда „свръх“ и „отвъд“ навично приеманото като „достъпно“ за човешката сетивност:

слушай
слушаш
как телата
на непознатите ти съседи
се свличат бавно
по покрива
докато някой мълчи
в тази къща
пълна с празници

  Изреченото обичайно е немилостиво лаконично, не закача и половин нота от musica profana („закуска/ мръсна вилица/ празна маса/ мъжът преглъща/ жената плаче/ докато сянката ѝ/ кърви“). Докато слушаш „плътната емпирия“ в тази книга обаче, казаното е като в субатомен свят – постига изумителна множественост на променливи в състоянието, но „стабилни“ във видимостта си образи: „телата се заключват отвътре/ сякаш/ светът/ е полепнал по кожата/ и е започнал/ да се ражда“.
   В този случай паратекстът е несъмнено на помощ. Заглавието на книгата е „Геон“, може би защото поезията в нея понася четенето на смислови мрежи, произведени даже и от омофонията: „геон“ – името на космогоничен квант; или „геон“ – първичният „геометричен“ елемент, без който според сензорно-перцептивните теории (по Бидърмън) възприятието не би било възможно. Или: Геон – фонетичен инвариант на топонима „гихон“/“гион“, името на бурното второ разклонение на реката, извираща от Едем.
  Втората част на тази книга е озаглавена „Левиатан“. Паратекстовият разказ повлича смисловата лавина през едно от библейските имена на злото. И докато светът се държи сякаш не знае за злото (почти както обсебените обичайно не знаят за „демона вътре“), ясно звучи напомнянето, че то –отвътре и наоколо – не е абстракция над която ялово да поумуваш, не е декоративен елемент на съществуването.   Озаглавяването на първата част – „Храни“ – тук вече и чисто граматически май започва да подсказва, че текстовете искат четене повече през молитвената форма в повелителното наклонение на старославянския глагол „пазя“ (а не през профанността на мн.число от съществителното име „храна“). Започва да става непосредствено ясно (и почти дразнещо монументално в яснотата си): тази поезия е предупреждение към човешкостта, която е все по-отдалечена и отдалечаваща се от началата си – както водите на Геон/Гихон/Гион, са все по-далечни на Едема… Тя иде като предупреждение:

прогрес
празна гора в която
вълците ближат
праха по статуите
на моите внуци
и вият

  Ефектите на образността смирено знаят собствената си неприязън спрямо претенции за профетизъм и визионерство, и – знаейки я, звучат наистина апокалиптично: („бяс/ децата в парка/ чертаят/ криви кръгове в пръстта/ ангелите/ псуват/ ранобудните бегачи/ и слепите кучета лаят/ преди земетресение“)…
    Без да е вещаеща, тази поезия провижда.

________________

* Тогава – следва да признаем: имаме си работа с необикновена поява в новата ни поезия.

  Софийската премиера на книгата е насрочена за 14 април (вторник) от 18:00 в „+това“ (ул. „Марин Дринов“ № 30). „Кръстопът“ и banitza.net са партньори на събитието.

  Стефан Гончаров в „Кръстопът”.

  Бел. ред.: Тази рецензия не е поръчана и платена от издателя – нито „Кръстопът“, нито нейният автор някога са изпълнявали или изпълняват „поръчки“.