Когато пътувам с влак, който не е особено пълен, винаги се разхождам като из галерия преди да избера в кое купе да остана. Без значение дали ще прекарам няколкото часа в мълчание, за мен е важно с кого ще споделя енергичната музика на танца по релсите. Очите ми с любопитство разглеждат позата и очите на пътниците. Но да те поканят в купето – това е друга история, която оставя следа, дори да не срещнеш непознатия никога повече. Една такава покана за споделено пътуване из усмихващите се рани на живота е „Седем добри години“ на Етгар Керет (изд. „Жанет 45“, юли 2015, в поредицата „Кратки разкази завинаги“)
  Тази книга приютява по страниците си истории, публикувани в седемте години от раждането на сина на израелския писател през 2005 година, до смъртта на баща му през 2012 година. Това превръща сборника в дневник, а разказите се изговарят като лично изживяно (и – забравете жанровите определения).
  Разделен на части – от първата до седмата година, сборникът представлява разходка из живота на едно обикновено семейство, което всеки ден се учи как да живее и да не губи човешкото в себе си, заобиколено от ужаса на неразбираемо време.
  Без значение дали дали става дума за делничния сблъсък с таксиметровите шофьори или за незарастващите рани на Близкия Изток, през цялото време читателят има усещането, че е заедно с Етгар Керет, сякаш двама добри непознати се срещат, прекарват няколко часа на гара с незапомнено име, разменят няколко разказа и всеки продължава по пътя си, същият, но малко по-различен.
  Тази книга е и мълчалив призив за вглеждане в очите на другия. През лекия – усмихващ – тон се прокрадва болката на един човек, живеещ в сърцето на кървяща рана, но не за да отправи укор, не за да измоли съжаление, а за да покаже, че навсякъде по света и войната, и щастието се чувстват еднакво, и никой няма вина за границите, с които е пронизана плътта на света.
  Всичко в тези кратки истории е достатъчно – и хуморът, и меланхолията, и създаденото чувство за доверие са пестеливо и внимателно премерени, изречени през топлината и емоцията големите въпроси събуждат разума.
  Ключът към тази книга, поне за мен, е скрит още в самото начало – в предговора, защото още там думите, звучащи като изповед, приближават четящия и започват стъпка по стъпка, спирка по спирка, да конструират доверие, след което страниците се изнизват бързо. И защото читателят вярва на казаното важните послания на „Седем добри години“ пристигат бързо, без почти никакво закъснение.
  Една игрова интерпретация ме навежда на мисълта, че тези седем части са и първите седем години, в които бива отгледан един по-различен поглед към света, поглед, носещ преди всичко свободата от порока на предразсъдъка, въпреки белезите на една история, която винаги ще бъде болезнена.

Ренета Бакалова в „Кръстопът” и в DICTUM.

  Израелският писател Етгар Керет (1967, Рамат Ган), известен в България с четирите си сборника с разкази – “Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог”, “Момичето на хладилника”, “Асамтой” и “Изведнъж на вратата се чука” – ще гостува в София (16 юли 2015, 19:00, Студио 5), за да представи петия: “Седем добри години”. Преводът отново е на Милена Варзоновцева, издателството отново е „Жанет 45“, а поредицата – “Кратки разкази завинаги”, в която досега са излизали и автори като Роберто Боланьо, Давид Албахари, Ищван Йоркен, Туве Янсон. “Седем добри години” текстове на Керет, публикувани като фейлетони в „Ню Йоркър“, „Ню Йорк Таймс“, „Уолстрийт джърнъл“, „Таблет“, „Ел Паис“ и Кориере дела сера“ от годината на раждането на сина му Лев (2005) до тази на смъртта на баща му Ефраим (2012). Книгата е най-личната за писателя досега – нещо, което той обяснява в предговора си специално за българските читатели – и съвсем целенасочено не е излизала и няма да излезе на родния му иврит, а само в превод.