Дойде в средата на учебната година и веднага разбрахме, че е най-красивото момче в училище. Влезе в клас с футболна топка в ръка и я запрати към сърцата ни. Стреля точно, бяхме негови. Принадлежахме му невинно и доброволно. По-късно невинността и доброто щяха да изчезнат. Новият ни съученик също.
  В началото много му се радвахме. Преследвахме неуморно тази радост. Той дори се казваше Радостин и изговаряхме името му нацяло, как да съкратиш радостта до Тино или Радо? Несъкратени, широки безгрижни дни. Това момче ни очароваше детайлно – имаше някаква лекота и въздух във всяко негово преместване, беше щедър в движенията си – свиреше на китара, рисуваше талантливо, отбелязваше ефектни голове. Обикнахме го така, както се обича щастието. Понеже
тогава имахме само едно определение за щастие – лятна ваканция, Радостин беше за нас вечно пладне от вечно лято.
  Обаче вечността се изчерпа.
  Започнахме да се караме за кого да бъде, кой има повече право на собственост, по-голям дял от приятелството му, не приемахме да е за всички, искахме един господар на тази красота и господарят беше във всеки от нас. Когато се изморихме да
се разкъсваме помежду си, започнахме да късаме от Радостин.
   Беше в деня, в който някой каза, че баба му е човекоядка. Помня нарастващото облекчение – значи и той не е съвършен! Помня бързината, с която това облекчение се превърна в омраза, и вече знаех – Радостин няма да оцелее. Знаците на приближаващата мъст бяха навсякъде:седеше сам на чина, момчетата не го включваха нито в тренировките, нито в мачовете, момичета го изключиха от погледите си.
   После мълчаливите наказания не ни стигаха, искахме кръв.
  Някой предложи да го накараме да яде сурово месо. Тези, които се въодушевиха, бяха по-сурови и кървави от месото. Оградиха Радостин плътно, извиняваха му се, че не могат да го почерпят с човешко месо, а предлагат само гълъб, прясно убит с прашка. После спряха да се извиняват.
   Никога няма да забравя ръцете му. Не се отбраняваше с тях, а се прегърбваше. Спускаше се надолу и надолу, като при кацане. Приличаше на птица, с внезапно парализирани крила. После на птичка, повръщаща птичка…

  Съвсем очаквано, скоро Радостин изчезна. Дълго време думата за това, което настъпи с неговото отсъствие, беше една – безкръвност. Трепвахме единствено от кратки тревоги – представяхме си как баба му идва в училище, грозна и страшна,
как се развиква и как ни наказват.
   Постепенно тревогата ни беше само една – ами ако баба му го е изяла? И вече искахме да е жив, да се върне, обещавахме си, че няма да го измъчваме. Щяхме да му простим, че е различен, че е красив, че е талантлив. Че е добър. Да му простим, че ни е простил. Вероятно щяхме да го обикнем повече от преди. За да си го разделяме повече от преди. Не знам.
  След време разбрахме истината за баба му – през войната, докато гладували дни наред, някакви хора угоявали прасетата си с човешки трупове. Едно такова прасе попаднало в дома им точно когато си мислели, че умират от глад. После и войната, и гладът свършили. Бабата на Радостин оцеляла с преглътната погнуса и непреглътнати слухове – човекоядката.

  Тя дойде в средата на учебната година. Нямаше крив нос, нито гърбица, не беше едра и страшна, не съскаше, не крещеше, нямаше орлови нокти, нито брадавица на лицето. Дребна, светла и красива. Като Радостин.
   Поздрави учителката и застана пред целия клас.
  Изядохте ми детето. Това каза човекоядката, и излезе.







   Йорданка Белева в „Кръстопът”.
   Йорданка Белева в DICTUM .

  Разказът е включен в новата книга с проза на Йорданка Белева – „Ключове” (Издателство „Пергамент“, ноември 2015 г., автор на корицата е Иво Рафаилов, редактор е Деян Енев).

  В електронното списание за литература DICTUM – най-старият и богат публично достъпен за свободно ползване мултимедиен архив, съхраняващ думи за книги и гласове на автори и литературни наблюдатели – напомняме – можете да чуете разговор с Деян Енев за „Ключове”.