„Летя над всичко” на Уолт Уитман (изд. „Критика и хуманизъм“, декември 2015 г, в превод на Огняна Иванова) е своеобразено историческо изследване през езика на поетиката. Повечето от стихотворенията, непревеждани досега на български, конструират пространство, населено с образите на индивидуалността и природата, на демократизма и сексуалността, което е онзи контекст, необходим, за да бъде разбрана същината на Америка от 19 век.
Всеки един от тематичните центрове, с които Уитман борави, фокусира не топоси, а процеси – психологическите, политическите и социалните процеси, които формират особеностите на Америка не като географска точка, а като част от големите историчeски разкази.
Ако говорим за посока, то тя се движи по линията отвътре-навън, през дълбокото вглеждане в себе си, в собствената си индивидуалност, за да се достигне до другостта, изобразена веднъж през тялото, а друг път през елементите на природата.
Самият Уитман е първият американски писател, употребяващ понятието „индивидуализъм“, а неговият започва с интереса към мястото на отделната личност, към нейните потребности, за да се разгърне след това към проблема за демокрацията .
Демокрацията обаче не бива ограничена в рамката на политическото, тя не е просто определение на тип властови отношения, а е разгледана и като начин на живот – явява се като едно от най-романтичните и идеалистическите разбирания на Уитман, залегнало в основата на неговите възгледи – поетиката му не е мрачна, в нея се долавя едно непрестанно търсене, едно неспиращо движение, един Хегелов дух по пътя на своето осъществяване.
Природното не е формално, не е израз на една естетика, отдаваща внимание на красотата му, напротив – то е функционално и същностно, и се свързва с проблема за трансценденталността в поезията на Уитман. Самият трансцендентализъм, в контекста на литературата на Америка от 19 век, включително и при автори като Емерсън, третира природата като особено значима, естественото – като модел за човешкото. Наблюдава се един опит единното и единството в природата да се приложат в плана на междучовешкото взаимодействие. Което съвсем естествено води и до тематиката за живота и смъртта – но нито едното предизвиква необуздана еуфоричност, нито пък другото кореспондира с краен драматизъм – хармония е думата, с която може да бъде определено отношението на Уитман.
Природното и телесното в тази поетика не представляват две противостоящи крайности, едно допускане, че идеята за демократичността е рамка на творчеството на Уитман, води до разбирането, че тялото в различните му конотации е своеобразно проявление на естетсвеността от една страна, а от друга може да бъде разглеждано като особен метод за познание. Опознаването на другостта, единението с нея, е безкрайно чуждо на повърхностното еротическо наслаждение. Акцентът е върху заедността, върху споделеността и следващите я конструктивни моменти. Познанието на аз, случващо се през познаването на не-аз и надгражданто на разбирането както за себе си, така и за света.
Поезията на Уитман, дори и разглеждана през призмата на философското, борави с езика леко и ненатрапчиво, понякога дори с жаргони и диалекти. От една страна тя е укор към предхождащата елитарна поезия, а от друга този изказ е поредния опит за конструиране на хармоничност в контекста на гражданската война.
Душата изглежда като един от най-устойчивите и същевременно най-сложните образи. Напуснала границите на тялото, простираща се над и извън топосите на природното, интересуваща се и от това, което е отвъд границата на конкретната географска „ситуация”, тя е по-скоро феномен, който пътува през една конкретна история, но за него тя не е единствена. Душата в поетиката на Уитман е една особена отвъдност, отчуждена от застиналостта на границата и приближена до всеобщността.
„Летя над всичко“ е онзи урок по история, който сам се разказва – не през фактите, не през хладната точност на датите, а през процесите, които в последна сметка създават тялото на историчността като пре-живяване.
Ренета Бакалова в „Кръстопът” и в DICTUM.
