Не познавам сегашния свещеник. С Рина нямахме възможност да ходим до Капитъл Хил и до черквата „Св. Стефан“ от известно време. А с отец Антъни се знаем, откакто дойдохме в Америка, затова той се върна да води службата тази сутрин. Роден е в Рим като мен, но не е идвал в този малък параклис до гробницата. Февруарският студ, който прави пръстите ми безчувствени, ще се просмуче дълбоко в старите му кости, затова младият отец Фоли произнася финалните думи.
   – Sta bene* – казва някой тихо. Усещам нечие рамо меко да се притиска до моето. А, братовчедката Вани. Тя беше така добра да ни помага през този последен месец. Събирам малко топлинка от това рамо, но ми се иска тя да си върви. Толкова боли да знам, че не мога, обръщайки се, да надникна в очите на Рина и да срещна там успокоението, от което се нуждая.
   Отец Фоли произнася молитва и аз съм щастлив да сведа глава, да затворя очи и да видя тези на Рина, такива, каквито бяха някога. Огромни овални езерца от кафяво със златни вълнички, които отразяват светлината. Ако слънцето не беше току-що изгряло онзи далечен ден в Ломбардия, можеше да вървя редом с Папа да не я видя, когато стъпи на улицата. Толкова миниатюрна, отначало я помислих за дете, но тя беше оформена като жена и очите ми се връщаха към нея, въпреки че се опитвах да не се обръщам. След дългите дни работа по катедралата чувствах варовиковия прах, сякаш лепнеше по косата ми и опърпаните ми дрехи дори и след като се изкъпех. Не бях представителен. Признавам си, че колебанието ми се дължеше дори на нещо повече. Аз съм тих, не съм бърз на думи и винаги съм бил такъв, особено тогава, когато бях още почти момче.
   По някакъв начин погледите ни се преплетоха точно когато слънцето се показа отсреща, над къщите на улицата. Очите ѝ уловиха огъня му, разтопиха го до златно и го хвърлиха към мен. Бях улучен. Как можеше толкова малко лице да притежава такива огромни и властни очи? В секундите преди тя да отклони погледа си, очите ѝ ми казаха всичко, което трябваше да знам и аз се успокоих. Не минаха много залези и ние си проговорихме. Виждам я, както я видях тогава, моята усмихната, дребна Онарина, изпълваща света ми с одухотворения си говор и пърхащите си ръце, после, почиваща си тиха и топла в прегръдките ми.
   След още една година Папа и аз приключихме работата си. Аз полирах последния си гаргойл с ясното съзнание, че хората може да не забележат как неговите очи не наподобяват плашещите полумесци на събратята му. Не беше точно почитанието, което моята млада съпруга заслужаваше, но пръстите ми придадоха на тези очи всичката светлина и дълбочина, която студеният камък позволяваше.
   – Амин. Che Dio vi benedica**
  – Амин, – казвам малко след останалите. Не вдигам глава, но не защото крия усмивката, която образът на Рина е предизвикал. Когато отварям очи, виждам какво лежи в скута ми – сбръчканите ръце на един старец – пръстите възлести, с мазоли, кожата нашарена с избелели кафяви петна, като остатъци от упорита глина. Не онези ловки инструменти, които изтръгваха живот от камъка първо в родината ми, а после тук, толкова години на Националната Катедрала. Не онези силни ръце, които поеха мъничката ми дъщеря от прегръдката на Рина и се страхуваха да не повредят живота, който Рина беше създала от нашите два. Патриша.
   Огромните очи на Рина ме обхванаха тогава и ме успокоиха, когато поех бебето в ръцете си, дадоха ми силата да бъда нежен.
   Сега виждам само един объркан поглед зад тъмните облаци, които са скрили светлината на моята Рина. Успокоението е заменено от болка, болка, която се беше впила дълбоко в сърцето ми преди време, когато Рина не разпозна в дребното тяло с посивели коси, спящо в болничното легло нашето пораснало дете. Патриша, толкова малка под люлеещата се ръка на свещеника, който я изпращаше към следващия ѝ дом, онзи съграден от най-солидното нещо, от камък.
   – Rina, deve dire addio***, – казах тогава. – Тя те чака. Трябва да се сбогуваш.
   Как се молех времето да се проясни, поне за минутка, когато Рина най-сетне се успокои и сложи ръка на челото на дъщеря ни. Но благословията трая само докато я докосне. Тя се намръщи и отстъпи.
   – Fa freddo****.
  – No, è il nostra Patricia*****, – казах ѝ, че дъщеря ни още диша, макар полъхът на смъртта вече да се усещаше.
   Но тя не искаше да се сбогува. Отдръпна се ядосана, със сбърчени вежди.
   Целунах дъщеря ни. Пошепнах ѝ, че аз и майка ѝ я обичаме повече от възможното, дори повече отколкото ние двамата се обичаме, докато братовчедката Вани се хвана за Рина и се опита да я задържи, докато тя си мърмореше думи, които не разбирахме.
   – Ела. – Отново е Вани, промушила сега ръка под моята. Виждам, че всички са станали, а свещеникът е отишъл до вратата. Вани ми помага да стана. Казва, че трябва да спрем на края на редицата. Разбира се, хората ще искат да кажат по нещо.
   Приближава се млада жена. Поглеждам лицето й и виждам, че очите ѝ са зачервени:
   – Беше ми приятелка, – казва. – Обичах я.
   Кимам, очите ми обърнати пак към вратата. Благодаря ѝ, че е дошла. Идват други, казват същото. Някои вероятно съм виждал и преди. Един висок дългокос мъж сграбчва ръката ми, потупва ме по рамото. Мисля, че той пишеше музика с нея. Виждал съм само една група, силна електронна музика, която звучеше объркано в ушите ми, докато се опитвах да чета по устните на Рина в тъмното. Бяхме щастливи, обаче, докато наблюдавахме усмихнатото лице на Патриша на клавишните, автоматичните движения на пръстите ѝ, чистия ѝ глас, който понякога се извисяваше над пиянския шум. Рина закри уши и си тръгнахме в почивката, като се извинихме, че сме уморени.
   Исках да слушам как Патриша свири на пиано само у дома, както докато растеше, а и години след това. Тя свиреше за баща си тогава, свиреше музиката, която харесвах: Скарлати, Палестрина, Росини, понякога Шопен. Тънките ѝ пръсти танцуваха по клавишите, перфектни след прилежните упражнения под зоркия поглед на Рина. Десетки години, веднъж в седмицата Патриша посещаваше своятата joie de vivre******, в която си партнираше с майка си. Започна да идва по-често, когато остаря, а Рина започна да забравя. Винаги я молех да свири. После, ракът я избра. Тя се възстанови, отново започна да свири, но болестта беше оставила инструментите си в тялото ѝ, за да си издълбаят пътека, докато спрат музиката ѝ, после и сърцето ѝ. Сега пианото стои смълчано, затворено.
   Още няколко опечалени се приближават. Виждам, че не са толкова млади все пак, някои са над шейсет – възраст, която моята Патриша няма да стигне. За мен, те са все още деца, въпреки че лицата им не излъчват онази невинност, която осветяваше лика на моето дете. Допреди последните седмици.
   Не долавям кратките им, тихи думи. Мисля, че не вярват аз да говоря много английски или са чули, че съм саможив. Знам езика, но не ми се е налагало да го използвам много. Винаги ми е стигало да слушам италианските думи на жена си и дъщеря си, или нежните стържения, които изпускат създанията, заровени в камъка на фона на глъчката от удрящи чукове и мистрии, разстилащи хоросан.
   Вани докосва ръката ми. Никой не е останал. Полираната борова кутия пред мен чака. Приближавам се, загледан в стената зад нея. О, виждам че повърхността е обработена дотолкова, доколкото да промени красотата на естествения камък. После, малкият прозорец високо в стената пропуска няколко лъча, които полягат като правоъгълник от по-светло дърво над сърцето на моята Патриша. Не, Рина не трябва да е тук. Аз не трябва да съм тук. Но аз пристъпвам, навеждам се и целувам блестящата кутия, където лежи само това, което е останало.
    В колата на Вани мълча. Доволен съм, че Рина не знаеше, не знае. Доволен съм, че съм на 83 и съм немощен. Някога не бих го казал, но сега съм доволен, че животът е кратък.
   Вани ми помага да вляза вкъщи. Тя ще остане още една нощ и после ще се върне във Филаделфия
    Жената, която идва всеки ден пита дали имам нужда от нещо, после си тръгва.
   Рина е заспала в креслото ми „Lazy Boy“. Понякога й казвам, че трябва да е „мързеливо момиче“ и да го използва. Тя често спи. Това е добре. Челувам челото ѝ, тя трепва и се събужда. Очите и се отварят, огромни, кафяви, светещи още по ярко от сълзите, и тя произнася името ми. Изглежда, че ме познава в този миг. Тогава чувам тихия звук на магнетофона и виждам, че е преместен върху пианото. То е отворено, клавишите са застинали. Усилвам музиката. Концерт за пиано.
   – Патриша, да? – казва тя.
   Обръщам се. Тя се усмихва, въпреки че бузите ѝ са мокри. Подарък, чист, блестящ миг, толкова рядък, в който ние отново сме родители, чакащи посещение. Достатъчен е, за да изпълни сърцето ми с нещо като вяра, или надежда.
   Пристъпвам по-близо и виждам, че бурите са се завърнали и тревожния, смръщен калъп в който болестта излива жена ми е зареден, отново. Сядам на дивана до креслото ѝ и се моля за още един миг или два, в които моята Рина може да се появи, после заспивам, за да сънувам млади ръце, които ваят музика от камък.

Преводът от английски език е на Живка Иванова

_____________

*Sta bene – Добре е
**Che Dio vi benedica.- Бог да ви благослови
***Rina, deve dire addio – Рина, трябва да кажеш сбогом
****Fa freddo – Студено е
*****No, è il nostra Patricia – Не, това е нашата Партиша
****** joie de vivre – радостта на живота


     А.Л.А. Ковингтън притежава магистърска степен по литература от университета в Сполдинг. Нейни разкази са публикувани във Флеър, Флаглър Ривю, списанието Туистед Вайн Литерари Артс, Декларейшън, Екуилибристс, в антологията Уумънс Уърк, а в Делмарва Ривю са публикувани нейни документални творби. Родена във Вирджиния, тя учи литература и творческо писане в университета във Вирджиния и право в университета Джорджтаун. Има юридическа практика във Вашингтон (DC), но живее и пише във Бетесда, Мериленд.