Представянето в София на „Екфразис”, книгата на Георги Гаврилов, предлагаща неговия прочит на пътуването в образите, разказано във втората самостоятелна изложба на Валентин Дишев, се състоя на 17.12.2016 г. в „+ това“.
  „Екфразис” започва с необходимото, но интерпретирано от Георги Гаврилов, проясняване на името:
  „Екфразис (гр. ekφράσις) – писмено описание на картина, изображение или друга визуална творба. Изкуство, родено от изкуство, вдъхновено от неговия вторичен свят, разтваряйки така по-дълбоки и невъобразимо ширни скрити пространства за ново дишане в свят, само далечно производен на този. Екфразисът е Словото, родено от Видимото, за да го произнесе, да го преведе на език, чието невидимо значение се разкрива посредством буквализма на отделните графични детайли и неясното, неопределено усещане за цялост, в което не натрапчиво, но уверено, вибрира следното:
в Творбата, за разлика от Света, Смисълът е категорично неизбежен.“ и продължава с „предислов“ (от Валентин Дишев) –

Предислов

  „Никога не разбра защо го наричат „незрящ”. Не го прие. Зрението е предел. Който преодоляваме с повдигане „на пръсти”.
Именно пръстите му определяха света. Раждаха го във форма. И разбиране (защото безформеното не може да бъде разбрано. Подхлъзва протягащото се към него питане, плющи и драска, съска и плюе. Повече плюе. И смазва пътя на собственото си бягство).
  Предметите бяха благосклонни. Приемаха докосването му, гримасничеха закачливо, за да му разкрият всички свои страни. Да му покажат всички свои лица.
Разбира се, той знаеше как да върви към тях. Белезите по краката му помнеха наученото. И беше търпелив. Знаеше, че свят не може да бъде създаден за ден. И е труден за носене. Иска грижа. И сила. Грижа и нежност пък иска определението, което трае дълго.
  С хората беше по-трудно. Мнозина се страхуваха. Плашеше ги допирът с въображаеми грапавини по пръстите му. Защото не ги познаваха. Но и не искаха да ги познават – въображението винаги предлага услужливо карта за всяко невъзможно или отказано пътуване. Симулакрумът на споделянето. Други се страхуваха от грапавините по собствената си кожа. Приемаха ги за несъвършенства. Бяха глухи за разказите им. А той слушаше. Търпеливо…
  Неуязвим за логореята на погледа. За разточителното ѝ, самовъзбуждащо се блудство. Четеше истории, проследяваще незримите линии на напреженията, придаващи единство на света… В мрака. Така го наричаха. Онова, което наистина свързва. Нямаше откъде да знаят, че именно в него се ражда всяка светлина. Която по-късно, едва по-късно, вече укрепнала и разглезена, често съгрешава с показа. И бъбри. Ако беше високомерен, би съчувствал на ограничената им възможност да се взрат в нейната призрачност. Да се насладят на мекотата на здрача. В който светлината гали предметите, шепне ги, милва несъвършените им форми и им придава завършеност, разтваряйки ги в полутон, а не ги крещи… Но не е. Боли го от това. Някои хора имаха много бръчици. Тях обичаше най-много… И хората. И бръчиците. Историята им – раждането им от усилието да притварят редовно очи, да процеждат многоречието през ресници, да го подреждат в злачни редове, които да вкусват дълго.
  Смисълът е послевкус. И способност за въздържание от смесване. За разделяне, което свързва. Най-щастлив беше, когато сричаше тези връзки, когато от грапавините и падовете между отделните им придихания се раждаше целостта. И не знаеше, че в тези моменти пръстите му започват да светят. Но знаеше, че чува песен. Че той самият е музика…
  Никога не разбра, защо мислеха, че е глух…”, а в самия край на тази книга можете да се срещнете и с послеслова от Георги Гаврилов –

Послеслов

  Всичко е чужд прочит на нещо трето. Наричахме се зрящи, а един с един не виждахме същото. Третото винаги оставаше зад погледа, зад гледката. Сърбеж по кожата, дразнещ ни да докоснем, сърбеж от белег или от друго докосване.
  Когато с лявата си длан обхващам дясната, коя е усещащата допира? В някой музей на представите отливка на съвършена китка чака завинаги достигането до нея. Отливка на абсолютната скула, на абсолютния лик, на уроците на анатомията да виждаме едно и също в различните. На света няма две сърца. Не Така се разпада човекът. Но може би – Затова.
  Когато в лявата си длан обхващам твоята, пръв от нас усеща погалването онзи, който не го е очаквал. Очакваш ли милувката на мрака?
  Извън себе си всеки е нечий екфразис, нечий чужд прочит – там се говори за трети, когото никога няма да видим, там се разчита смисълът ни. Наричаме се зрящи, когато никой не повтаря видяното от другиго.

  А между тези две граници, които не затварят, а свързват, можете да прочетете, видите, преживеете два разказа – за разказвачите, разказващото и разказаното, както и за онова, което може да ги осмисля…

B DICTUM (ако последвате този хиперлинк) можете да чуете подробен запис от представянето на книгата, включващ и прочит от Георги Гаврилов и Валентин Дишев на голяма част от нея.