1.
Горещата църква
на последните ми години.
Младият мъж, който исках да бъда,
влиза спокойно с кучетата си в нея
и изобщо не ме забелязва.
Едно приятелство вали, после спира.
Повеят на светлината раздвижва цветчетата,
тук-таме има бедни, които се молят.
Навсякъде виси надпис „тишина“,
но детето още не чете.
2.
Не тишината, а предусещането за нея
рязко сменя перспективата –
страхът гълта корема си и натюрмортът става пейзаж,
вазите и саксиите се извисяват над мен,
шишетата вече са кули, празните кутии – катедрали.
Прочее, същите тежки саксии с иглолистни растения,
които една жена, иначе твърде разсеяна,
изправя със замах, без изобщо да се замисли,
когато ожесточен, дъждът ги събори насред вътрешния ми двор,
моята жена.
3.
Прозорците са отворени
и всичко се чува:
чува се как възмъжава гладът,
драска първите си произведения,
как непознатият от съседното жилище
изтървава под масата хляб
и трябва да го изям.
