до зелените олющени прозорци
съвсем на ъгъла между другото
където птиците
прелитат по-високо от самолетите
живее някой
и аз живея там когато нямам време
спим един зад друг
защото трябва да си пазим гърбовете
сутрин той точи кафе
от кладенеца в кухнята
носи ми го тихо и внимателно
като детска рисунка
на счупена лодка в морето
аз не чувам звука на разпада
но разбирам че трябва да бързам
и затова започвам
да мисля за него като за истина
обед е а в средата си денят
е почти невъзможен за вярване
ще си тръгвам
прибирам ръцете си
между ребрата му
с едно небрежно движение
сякаш му казвам
любимата ми артерия е аортата
а той отговаря съвсем едновременно
пък моята любима вена е кава
вместо този разговор
разбирам в коридора
вечерта се прибира шумно
като гвоздей който
не ме изненадва с нищо
аз още съм тук
и смутена отпускам гласа си
довиждане време е
навън едно врабче
се опитва да заобича мушкатото
през прозореца
знам
всички забравят че няма такива любови
но завинаги помнят
че има такива прозорци
Анна Лазарова в „Кръстопът” и в DICTUM.
