.

вчера изгубих осем часа.

не буквално.
бях будна,
отговарях на съобщения,
премествах чашата от едната страна на бюрото
на другата,
отварях прозореца,
затварях го,
проверявах времето,
сякаш някой някъде
беше обещал да ми върне деня,
ако завали.

осем часа, в които не направих нищо,
освен да мисля за неща,
които не можех да променя.

това е талант,
който никой не би пожелал да има.

мога да превърна една дума
в цял съдебен процес.
да намеря обида
в най-обикновеното изречение.

да измисля петнайсет причини
защо някой не ми е отговорил
и да повярвам на най-лошата.

след това да се почувствам виновна,
че съм повярвала.

понякога ми се струва,
че в главата ми има малък офис,
в който няколко жени работят на смени
и всяка от тях е убедена,
че ако мисли достатъчно дълго,
ще открие начин да предотврати болката.

едната преглежда миналото.

другата анализира бъдещето.

третата просто плаче в тоалетната.

никоя не си взема отпуск.

вечерта излязох да купя хляб.

на ъгъла едно момче караше колело
с развързани връзки.

до него вървеше куче,
което очевидно нямаше никаква представа
накъде отиват.

изглеждаха щастливи.

или поне не изглеждаха заети
да проверяват дали са.

купих си хляб,
мляко и шоколад.

касиерката ме попита дали искам касова бележка.

за малко да ѝ разкажа
какво се случи с живота ми.

вместо това казах не.

понякога си мисля,
че всички сме на една крачка
от това да започнем да говорим
на непознати.

не защото искаме помощ.
а защото понякога е по-лесно
да кажеш истината на човек,
който няма да те помни утре.

когато се прибрах,
беше почти тъмно.

изядох шоколада права в кухнята.
после седнах на пода,
защото не ми се прибираше
в собственото ми тяло.

няма по-странно място от това
да бъдеш себе си,
когато не искаш да бъдеш никъде.

не се случи нищо особено.

не получих обаждане,
което да промени живота ми.

не открих смисъла
между две парчета шоколадова опаковка.

не реших проблемите си.

но в един момент
спрях да мисля.

не знам колко продължи.

може би минута.

може би две.

чувах хладилника,
една кола отвън,
собственото си дишане.

светът не беше станал по-добър.

аз също.

но никой не ме преследваше.

никой не искаше обяснение.

никой не ме караше да бъда
по-красива, по-умна,
по-полезна или по-лесна за обичане.

бях просто една жена
на пода в кухнята.

и за тези две минути
това ми беше достатъчно.

осем часа са много време
да се опитваш да спасиш живота си.

понякога е достатъчно
да не го наказваш
за това, че още не си успяла.

.

Милена Ангелова в „Кръстопът„.

.