Невъзможно е да си тръгнеш
от тази любовна джунгла,
змии-удушвачи и отровни бръшляни,
алигатори и пирани,
ловци на глави и обикновени убийци
дебнат на всяка крачка.
Най-пъстро ошарените
са по правило най-смъртоносни,
спускат се като гладиатори,
а страхът ги прави по-нападателни.
Понеже са опитни хищници,
често изскачат в гръб.
Спасително остава само потъването
в бавни мочурища,
в зеленото легло на лианите.
Ако не се превърнеш в звяр
или плячка,
сам ставаш на джунгла.
Емил Христов чете стихотворението си „Джунгла“ (запис – ArsMedia, 24.04.2009 г.):
май 3rd, 2009 at 18:42
много силен финал който се запомняи като цяло един от най-добрите текстове в книгата