Петя Хайнрих: Жълто

Публикувано от на май 5, 2009 в 10:30 am.



Bonjour
далечен кръг
жежка пита
лепнат потни устни
ти
не си забравил да се протягаш
дива котко
варосаната стена
носи същата пукнатина
и отпечатъка от гущерова стъпка
и в кухнята на мишката
очилатото мишле пише тази история
под основите растат брадатите корени
мразя дивата природа
предпочитам сигурността на едно жилище
със здрави мебели и без особени декорации
без нощни пеперуди пърхащи около лампите
светлинни сътресения
с благостта на белите платна в дървените рамки
от които да надничат сенките на образи
джуджета в чекмеджетата
стоножката под боклукчийската кофа
и тук-таме по шнола
пишем си писма
когато не говорим
в няколко цвята
жуженето на градски комар е хиляди пъти по-поносимо
един денди суетно прекарва палец по изящния си маникюр
и дъвче думите
ни
но
ти
все още се движиш с грацията на елен
макар под очите ти да зреят гроздове от умора
миришеш иначе
на боровинки и лавандула

и после скача на ластик
едно момиче с две опашки и мръсна рокличка
отгоре го плюят от балконите

бягай през квадратите
бягай
далеч
по-далеч от последната спирка
през разклона
зад антените
по вода и въздух
бягай мишле
стоп и дишай
дишай мишко
поспри и завърти
водата в тенджерата
bonjour
далечен кръг

а днес е такава жега
четвърт век слънце
мишлето сбърчи нос
и първата капка очен дъжд
разтвори последните думи
къс мазилка се отрони зад жълтото на следобеда
и лакомият гущер погълна собствената си следа.

Стихотворението е от книгата на Петя Хайнрих „01“.

     Петя Хайнрих е родена в София през 1973 г. Завършва журналистика, работи в български медии… В последните години живее в Дюселдорф, Германия.
     Автор е на проектите „мисли+думи 02“ и „Арт-ехо“ (в съавторство с Татяна Тасева). Превежда поезия от и на немски език. „01“ е нейната първа поетична книга (представена и на Литературни дни „Южна пролет’2009“), издадена в края на 2008 г. от Издателство „Арс“.

01 - корица

     Валентин Дишев за книгата: „…В тази книга Петя Хайнрих диша свободата – сякаш единственото необходимо и достатъчно условие да я има. Времето и пространството, разбира се, продължават да посягат и към координатната система на духа, но той палаво им се подсмихва и небрежно забърсва от писмената си маса претенциите им да посочват и привързват.
     Разбира се, както всяка поетична книга и тази е и книга за липсите. Разбира се. Но това – отново странно и непривично – което остава след прочитането на стихотворенията в нея, е чувството за ликуване от иманото, а не прискърбно подсмърчане по желаното. Появата им не е поменик, нито подредбата им поредния опит за словесен паноптикум (тази странна метаморфоза на приумицата на Бентам, която често се появява в поетичните книги, като опит чрез придаването на обозримост на вяка лишеност авторът да поеме контрол над собствения си свят…), а всеки-път-ново-то проблясване на стъкълцата в калейдоскопа на едно хлапе, което не търси смисъла на причудливите цветни конфигурации, защото има по-важна работа – радва им се. Не – радва се и на възможността да им се радва. Не си мислете (отново навик), че твърдя, че тази книга е лишена от „дълбочина“ и задаване на сериозни въпроси. Не – тя го постига по най-добрия начин: вместо да ви въвлича в мъчително търсене на отговора на „въпроса за смисъла на Вселената, живота и всичко останало“, тя просто го показва. И – отново в разрез с очакването – отговорът не е „42“. Отговорът е „01“.
     Отворете очи, отлейте от чашата… и гледайте. Нямам представа какво ще видите – ето, аз препрочитам написаното тук от мен и нямаше как да не се запитам: „Чакай, не звучиш ли твърде възторжено? Ако всичко казано е вярно, какво се случва с другите книги, които толкова много цениш?“… И отговорът е – нищо. Най-смисленият. Нищо не се случва с тях. Продължавам да ги обичам точно толкова, колкото досега. Даже повече (ако е възможно). И продължавам да смятам, че са великолепни и недостижими. Защото има и такъв свят – в който нещата са различни и всяко носи своята собствена мяра. И не търси нейната тежест в съотнасянето с други. Просто се радват, че ги има. Или ти им се радваш. Впрочем, този урок ми припомни „01“ – още една причина да я препрочитам…“.

Петя Хайнрих в „Кръстопът“.
Петя Хайнрих в DICTUM.

Коментарите са заключени.