Мъжът в камуфлажа седеше в кабинката на капепето, подпрял лакти на масата с издраскан с “УВО-96” линолеум и мъчеше някакви почти решени кръстословици. Мъглата обгръщаше всичко наоколо и дори му се струваше, че от нея ей сега ще изскочи монголският скотовъдец, запътил стадото си към ширналото се водоравно финландско езеро.
      “Лъч”-ът топлеше криво-ляво и беше една що-годе поносима скука, ако, разбира се, можеше да подремне малко. Можеше да подремне малко, но прекрасно знаеше историята за горския и генерала, измислена още от унгарците през петдесет и шеста. Дошъл някакъв съветски генерал на проверка, а унгарецът го помислил за горски. Оня пък дошъл с цяла армия или обратното, историята, както и поуката се губеха някъде в мъглата, погълнала целия свят.
      Мъжът в автомобила караше вече около километър към поделението на хълма. Слушаше “Кардиганс”. Неделя е, сигурно ще има достатъчно хора на свиждането, така че едва ли някой щеше да се заинтересува от скромната му персона.
Пристигна пред входа на поделението. Нямаше никой. Загаси мотора. Почувства се сам. С някакъв мъглив грозен спомен пред себе си.
      Почувства как някой го гледа с любопитство. Мъжът от капепето се притесни от изникналия от никъдето автомобил.
      Беше стигнал дотук и не можеше просто ей-така да се върне.
      Мъжът излезе от кабинката и започна да снове надолу-нагоре с несигурни крачки.
      Излезе от колата и тръгна към човека с ушанката: добър ден – добър ден. Разговорът рискуваше да увисне на тези съмнителни благопожелания.
      – Абе, минавах наблизо и реших да мина да си видя, поделението, знаеш как е, тук съм служил – оправда се мъжът с колата.
      – Кога си служил? – попита камуфлажа.
      – Деветдесет и трета-пета – изрецитира малко войнишки.
      – Е, тогава имаше войска – каза, все едно другият не знаеше – Сега войска няма – каза, сякаш мъжът с колата е дошъл за купон, който няма да се състои.       – Вярно ли бе! Егати! – беше единственото смислено, което му дойде наум – Ама, са ги преместили някъде, ли нещо – измънка, усещайки, че леко навлиза в дебрите на военната тайна.
      – Не, бе, шест месеца курсове – английски, компютър, е такива и си гърмиш шапката – с изненадваща военна искреност каза Самотния войн. Тука пазим само.
      – Леле, гъзове! Ба си! – повтори, но някак му стана драго, като си представи Садам, старшината с мустаците, дето ги караше да правят сапунка с противогаз, как седи на един чин, а някаква засукана мацка му обяснява как се става брокер. Садам-брокер!
      – Е, аз само за цигара. Чао, леко дежурство! – опита се да вкара военна лексика и с бавни крачки потъна в мъглата..

      Мъжът с колата напредваше бавно в мъглата, по влажния път към София.
      Беше тръгнал да търси себе си – обяви на Рени след поредния им скандал, затова този уикенд няма да съм в София, каза, а всъщност се връщаше от едно доста злостно парти на Панагюрски колони, с много ракия, Шабан Байрамович, шкембе сутринта – такива удоволствия, дето в младостта си презираше, а сега идеално се синхронизираха с честотата му и с есента изобщо. Беше сезонът на лютениците, с наклякали по дворовете чичковци, които с медитична съсредоточеност бъркаха с дървени лъжици оранжевата смес, облечени във вехти джинси с плитки дъна, от които се виждаше половината им задник, миришеше на домашна лютеница и на пропиляно лято, а дъждът, който заваля събота следобед закапа по безбройните ламарини-покриви на всефункционални бараки. Мъжът не се сдържа и отиде в съседната стая с Люси, пуснаха си новия албум на “Молоко”, прегърна я, плейърът пищеше “пъдпъдък, пъдпъдък” всеки път, когато Рени се опитваше да се свърже с него по телефона, а дъждът тропаше приспивно по ламарините.
      Тръгна си сутринта от купона, изведнъж, неочаквано дори и за него, Люси не успя да го попита и тя не знаеше какво, а и той не беше наясно какво да и отговори. Бившата му казарма беше наблизо, и нея обаче вече я нямаше, само мъглата, миризмата на лютеница и усещането че няма нищо, което да му напомня че съществува.
      Лятото на деветдесет и четвърта. Беше караул, охраняваше и отбраняваше пост номер осем, от дванайсет до четири през нощта. Беше хладно, от хълма на поляната отсреща се виждаха светлинки, факли с огньове, засвири кавал, запалиха огън, в далечината проблясваха шарки и силуети, тогава от тъмното се появи една жена на около осемдесет години, с дълга бяла коса на плитка и сини очи, цялата облечена в черно, той дори не извика стой-ще-стрелям, тя му даде да пуши от една луличка и изведнъж той се пренесе на поляната отсреща /така или иначе нямаше какво да му се краде на пост номер осем/, там видя нея, тя хвърли дрехите си в огъня, каза му сега съм твоя, изгорих премяната си и ще бъда най-обикновена жена, сега ще се любим, после ще се срещнем пак в живота и ти няма да ме познаеш, а после ще избягам и ще ти причиня люта рана, след което ще умреш. Усети нежното и докосване, той я погали по ръцете, разплете русата плитка на косата, целуна я, двамата полетяха над поляната, над планините, а зад тях огъня, овчаря с кавала, жената в черно и другите ставаха все по-малки и незабележими, докато не останаха една малка светеща точка в далечината, едно малко блестящо червено стъкълце, което той после намери в джоба на въшкарника си…
      Разводачът на караула го срита, стига си спал, бе, аре в караулното ще спиш още два часа, а той така и до днес не разбра дали после е срещнал самодивата или не.
      Не си спомняше разходките с Нея след дъжда, по алеята на булевард “България”, когато събираха плъзналите охлюви и ги хвърляха в храстите, за да не ги стъпче никой. Охлювите, които си избират пол, които си носят къщата на гърба и правят любов най-нежно от всички твари. Двамата ги събираха или може би това са били някои други двама, може просто да се е припознал в мъглата.
      Не си спомняше имало ли ги е тези охлюви, Нея, тя ли беше самодивата от поляната, кой беше войникът от караула, кой е този Никой, който изяжда всичките му спомени. Миналото му сякаш се унищожаваше веднага щом отмине, със скорост, която заплашваше да унищожи и настоящето.
      Караше с не повече от шейсет в мъглата и само дупките в разбитото шосе не му даваха мира да заспи. Изобщо не видя полицая, вярно, нямаше как, бяха само мъглата, той, „Регата”-та и един въображаем път, по който след четиридесетия километър си убеден, че води към нищото.
      Стори му се че той маха, но някак вяло, може би беше един неволен жест, изящен, едно потръпване в празния студ на октомври, един оранжев полицай, проектиран върху всяко листо от крайпътния храсталак, който махна с изящната си ръка, някак по-скоро като за поздрав, затова и не реагира, усети някаква молба у него, все пак се намираше в средата, началото или края на нищото, прорязано от един път, късно го видях наистина, късно и гузно да реагира, като да си гледал порното и Рени да влезе в стаята, а дистанционното да заяжда или изобщо да го няма, и всеки твой опит да се прикриеш се превръща в квинтесенция или на безсмисленото или на несъзнаваното, разкриваща самото свое гадно несъзнавано.
      След около двеста метра отново го видя – тъжен, разлят в храстите полицай, който маха, за сбогом или за добре дошъл, но не така енергично и агресивно, „еее педерас, що не спря на колегата бе, е са ти ебах майката”, ами нежно, неизказано, чувствено. Продължи пътя си, пътя си към никъдето на октомври, тъжните полицаи продължаваха да махат, с изящни и нежни ръце, Кардиганс, “Регата”-та и всичко останало бяха останали някак назад, далечни, незначителни и незначещи нищо. На самодивската поляна самодиви вече нямаше, около огъня само едни подскачащи пияни анимационни кумчовълчовци се бяха наредили на влакче, пееха някаква чалга версия на подмосковние вечера, смееха се гръмогласно, клатушкаха се и подмятаха в такт първо левите си, а после и десните си долни лапи настрани.

      Васил Георгиев е на 33 години и е от София. Публикува разкази и текстове в изданията „Капитал Light”, „Едно”, „Интро”, „Една седмица в София”, „Мениджър” „Литературен вестник”, „Страница” и други.
      От 2006 г. Васил Георгиев води рубриката „Упътване”, в списание „Една седмица в София”, където представя по една софийска улица.
      През 2008 г. разказът „Черния мъж” на Васил Георгиев печели първа награда на конкурса за къс разказ, посветен на 70 г. от смъртта на Йордан Йовков – организиран от дом паметник „Йордан Йовков“ – гр. Добрич и електронното издание „Литературен клуб“. През 2009 г. разказът „Любов” на Васил Георгиев е отличен с втора награда на конкурса за къс разказ „Рашко Сугарев”.

      Сборникът разкази „Будистки плаж” е отличен със специалната награда на „Райфайзенбанк” АД на ХХХVІІ Литературни дни „Южна пролет” – Хасково’2009 и достига до финалното гласуване в конкурса за наградата за българска проза „Хеликон“, в което получава два от петте гласа, определящи победителя.
      През 2010 г. „Сиела“ издава книгата на Васил Георгиев „Уличник. Истории на софийските улици“, а през 2011 г. – сборникът с разкази „Деград“. През 2013 г. „Сиела“ публикува първия роман на Васил Георгиев – „Апарат“, а през 2016 г. „Хермес“ издаде и романа му „Екс орбита“.

      Васил Георгиев е доктор по право на Европейския съюз, работи като адвокат, преподава в СУ „Св. Климент Охридски“.
      Васил Георгиев в DICTUM.
      Васил Георгиев в „Кръстопът“.