Предлагаме ви два от портретите, взиращи се в читателя от страниците на новата книга на Васил Георгиев – „Уличник. Истории на софийските улици“ („Сиела“, 2010 г.). Портрети (няма как да забравим, че портретуването винаги е и разказ за художника, нали…), които Васил Георгиев представя така:
     „Тази книга съдържа 167 разказа за хората, събитията, местата и легендите, на които са наречени 167 софийски улици.
     От малко повече от три години съставям рубриката „Упътване” в списание „Една седмица в София”. Тук съм събрал най-доброто от написаното в тази рубрика и съм го пренаписал още по-добре.
     Нямам претенции да съм последният български енциклопедист, заради това е напълно възможно някъде да съм пропуснал нещо, което на друг ще се стори важно. Опитал съм се да съчетая това, което историята е приела за установено и моето мнение по някои въпроси.
     Иронизирам някои устойчиви български митове, като по много въпроси се отклонявам от общоприетите шаблони за събитията, което смятам за важно достойнство на книгата. Надявам се някои от стереотипите, които устойчиво тровят разбирането ни за живота и миналото, да останат затворени в същото това минало, след като затворите последната страница.“

Улица „Монтевидео”

     През 80-те, когато „Монтевидео” ми звучеше като видео с турбо двигател, улицата се казваше „Пионерски път”. И с право, защото като пионерче редовно минавах по тази улица – до работата на мама, за да и взема два лева за кино или да я запозная с новото си гадже. Работата на мама се намираше на номер 21 и се наричаше АОНСУ-то, или с други думи – академията за обществени науки и социално управление на Българската комунистическа партия. На същото място сега се намира Нов български университет, академията за социално управление на демократите, където, на свой ред, пък работи тати. Улицата се намира основно в квартал Бузема, като започва от булевард „Никола Петков” и приключва някъде в “Овча купел – 2”.
     Малко преди Новия български се намира манастирът на сестрите евхаристинки, които денонощно се отдават на целомъдрие и безбрачие в обителта, въпреки похотливите подмятания на пичовете от Техникума по селско стопанство малко по-надолу. Още по-надолу пък е Четвърта градска болница, а след нея се появява селски пейзаж с дворчета, доматки и дръвчета, които чакат с трепет захапката на вездесъщия Багер.
     Сан Фелипе и Сантяго де Монтевидео е столицата на Уругвай и означава „виж планината”. Въпросната планина представлява една бабуна, която се извисява на 137 метра над морското равнище. Под „морско равнище” пък имам предвид едни от най-яките плажове в Южна Америка, които също се намират в града. Местните обаче се гордеят и с това, че в Монтевидео е измислено тангото – на което изявление милонгеросите от близкия Буенос Айрес отговарят с вежлива усмивка и елегантно плъзване на дясната ръка към ножа.

Улица „Оборище”

     Улицата на моята втора детска градина. Сега там е Британски съвет. Вече далеч от детството си, вървя бавно по нея, като един нажален сляп Яворов, а от втория етаж на старата кооперация се носи омайната миризма на пържени яйца с чушки в ранния и пълен с надежди съботен подиробед. Отсреща в Докторската е „педераското” – градската тоалетна, която години наред вярно приютяваше софийския гей актив и гей пасив. Оттам някъде дойде и поговорката „улица Оборище – педерастко сборище”.
     Отделно от споменатото сборище, през април 1876 в местността Оборище се провежда първото Велико народно събрание на българите, решили да се борят срещу османския гнет. То заседавало 4 дни и дало дата за Априлското въстание – 1 май. Това е кратката версия за идиоти. Ако сте такива, натиснете тук и да ви няма. Всъщност срещата била само на Четвърти революционен окръг. На нея Бенковски отстранил Волов от длъжността главен апостол и сам станал шеф. Делегатите не се допитали до другите окръзи как и кога ще правят въстанието, за да няма въстание и кръвопролитие там. Целта на Бенковски била не масово въстание, а локален бунт, който даде повод на Русия да се намеси – както и станало. Намерил се и предател, Ненко, предал на турските власти заверата и приел цялата вина за погрома. А Оборище, наречено първи български парламент, се превърнало в поредната серия от българската митология.
     Улицата стига чак до Ситняково, чудя се как в тая жега ще издържа дотам. Насреща ми една жена разрязва юлската мараня, да и кажа ли „здравей”, не, по-добре да бягам, добре мамо, няма да ходя чак до шитняково, избождам с поглед 90 градусова дъга в напечения тротоар, а после потен и сляп бързо продължавам по улицата на предателя Кракра.



Васил Георгиев в DICTUM
Васил Георгиев в „Кръстопът“