Виждам лицето прекалено ясно,
както понякога на сън. Майка
ме подканя да тръгна. Казва:
Закъсняваш? Имахме уговорка.
Или забрави какво обеща?
После разбрах. Не говори на мен,
а на двадесетгодишния ми баща.
Той гледа настрана. Съгласява се,
както обикновено. Кима мълчаливо.
Двамата до края не ме забелязват.
Палми Ранчев в „Кръстопът” и в DICTUM.
