Публикувана за първи път в Полша, „Психиатрична болница „Творки“ (Марек Биенчик, изд. „Панорама“, превод от полски: Десислава Недялкова, корица и оформление: Капка Н. Кънева) се появява в България двадесет години по-късно, макар авторът да е познат тук с други свои произведения.
Действието в романа се развива в края на Втората световна война, но за разлика от познатите произведения, посветени на темата за Холокоста, Биенчик предлага съвсем различен подход да разкаже фрагмент от нацистката окупация на Полша, като изобразява съдбата на неколцина младежи, намерили спасение от ужаса в психиатрична болница Творки, в района на Варшава. “Творки” се оказва измамно безопасно място, в което има топлина и храна във време, когато в света царува лъжата и всеки предава ближния си. В мислите на един от главните герои Юрек е картината с пустинята и райския оазис, макар в страната да е война, а светът да е свят на вълци и кучета, на коварство и зло.
На прага на болницата се прокрадват черни предчувствия, които застиват като скръбни покрови над нея. Пациентите на клиниката често се назовават “пижами”( “една пижама приседна до мен”, “няколко пижами преминаха като сенки”, “пижамата направи лека гримаса”) и неволно читателят се досеща, че случващото се е като сън, кошмар, от който съзнанието бяга, в опит да съхрани човешкото.
Юрек се влюбва в Соня, осъзнавайки, че в този прекрасен и удивителен свят най-важното нещо е любовта, а най-лошото самотата, особено в тежки времена на война, когато единствената ценност е приятелството. Мисълта за войната е страшна и носи болка, стигаща до дъното на душата, и която думите са безсилни да изрекат.
Марек Биенчик избира подход, различен във всяко отношение от познатите, които разказват за война. Стилът също е различен. В романа намират място фини и деликатни фрази, изваяни в обширни, емоционално поетични наративи. Тук надеждата и любовта подскачат като немирни деца из страниците, докато не бъдат смазани от дъждовния порой, който ще се изсипе върху тях, за да огласи краха на окъснялото детство и края на вярата в идния ден.
Героите намират своята ос в хармоничното съчетаване на духовните стремления и верността към идеалите си. Неслучайно те преживяват първите трепети на любовта, когато целият свят изглежда красив в очите им, а в действителност той се руши и се дави в смърт. Войната е грозна и страшна, но любимата е крехка и изящна като първо пролетно цвете, тя е невинна, както жертвите на Холокоста. Войната е дива, а усмивката на любимата е кокетна, а притегателната сила и на двете е помитаща.
Писателят смесва песните на любовта и мъченическите песни на синовете човешки в различни октави, красиви и чувствени, а за сълзите на безутешните майки ни оставя да гадаем. На фона на немската окупация, която е представена само чрез щрихи и намеци, но присъстваща с образи и мотиви, напомнящи за ужасяващи сцени от лагерите, влаковете, масовите убийства и нацистките зверства, романът се фокусира върху съдбата на младежите, които живеят и работят в “Творки”. Една част от тях се оказват с фалшиви имена, за да прикрият еврейския си произход, но те живеят в постоянна заплаха, която дебне момента, в който ще наруши идилията и връзките им.
Разказвачът проследява отношенията между Юрек и Янка ,Олек и Соня. Животът има друг план и нахлува изведнъж в люляковите вечери, пълни с шепот и романтика, озвучени от пърхащите трепети на сърцето, пожелало да срещне своята щастлива съдба и да полети с нея. Природата притихва в глуха тишина, докато човекът върши зверствата и престъпленията си, забравил простото удоволствие да се наслаждава на красотата. Би ли могла тя да залепи злощастните парчета от разбитите надежди в човешките сърца, особено когато любовта не е изчезнала от тях?
Думите на Марек Биенчик са затрогващи обяснения в любов. Те са поезия, пробита от куршумите на бурното и смутно време на войната. Пътувайки назад във времето, но не през спомените на хора, преживели ужаса на Холокоста, читателят съпреживява мига на среща и раздяла и изпитва сърцето си. Дали почеркът, оставен в писмото на Соня, е единственото свидетелство за нейното присъствие в света, или е опит да остави следа, когато вече няма ден и нощ, часове и минути, които да отброяват съществуването ѝ. Последен танц на вятъра под звездното небе на Полша, последна милувка на земната пръст, в пълно единодушие обгръщат смъртта, пренасяйки я във вечността, където сините морета не са солени сълзи, а посивелите от погрома небеса не са чудовищата на страха. И да, няма друга съпротива срещу околния ад освен любовта и човечността.
Таня Иванова е завършила „Българска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в областта на образованието.
