1

Почакайте: не е ли време
да отзовем войниците –
войната се обръща срещу себе си;
да отзовем –
останаха единствено
крилата ни запънати и покосени.
Не ме отлъчвайте,
макар и да не ме почитате,
аз трябва да говоря.
През нощите, когато озверял
се будя в три и тридесет,
секундите просъскват
като змии чак до изгрева.
Сега –
треперещ в слънцето, изгарящо –
ви казвам, отзовете:
отнемаха безкрайно дълго
сетните ни озарения на дните.
Във пламъка на името
и с него на уста
разсичаха.
И няма смисъл
тук да изброяваме
могилите, израснали сами.
Това е само сбит преразказ
на събитията.
Недейте да забравяте:
кучетата чакат.

2

И ето я Смъртта
като разпрано пиле на шосето –
Смъртта която носим вкъщи.
Какво ли искаме от нея –
страхуваме се да се наречем Убийци
със нашето Бездействие:
недейте да забравяте
крилете, проснати по пътя,
и мишките и плъховете по каналите,
следи от танкове.
Бозайници бозаят черно мляко –
Смъртта с косата си разбъркала е
соковете на войната
и чака празни издължени силуети.
Недейте да забравяте:
защото тя вовеки помни,
прокълнати сме –
остриетата на огъня, пробиващ
и слънцето, забождащо
със черните лъчи през изгорели газове –
разрухата гризе ми костите
и мозъка на костите, и нервите,
катранът стича се във мене, задушава ме –
прибираме Смъртта
във домовете си.

3

Камбаните ще бият,
за да огласят руините,
а ние, бягайки, ще падаме,
подгонени от воя на сирените –
ще трябва да напуснем
опожарените си градове.
Бих плакал,
но очите ми са празни
от разходки из окопите –
родили сме това, което мразим.
И случват се погромите.
Но днес сме тихи,
запасани прилежно и оставени –
защо това Видение да ни касае,
че бъдещето
ще пронизва с воя си?
Като деца нехаем
за кроежа на Ериниите.

4

Но има, има кътчета,
които са останали
непипнати,
които са досущ
като във спомена.
Не ми остава друго,
освен да се намеря
сред носталгиите,
сред вятъра в листата
на дърветата:
зеленото на задния ми двор
говори бавно.
Не ми остава друго,
когато е пред прага ни
разрухата –
за малко да си спомня,
че е пролет.

5

Умираме най-сетне –
дойде редът ни, отреден
от нашето Бездействие,
от нашите безименни Убийства –
избухва краят на войната.
Изчезват градовете ни –
успя да се засели
сред сърцата им
и по площадите
разцъфтяват трупове.
Останали безмълвни,
след всичките предупреждения,
молби и жалби,
дочуваме страдалческия вопъл
на камбаните –
дано успее някой да избяга
от разрушенията и метежите.
Като пълчища спускат се
довчерашните ни приятели,
които сам сами заплюхме
във лицата –
като рояци скакалци.
Смъртта – нощуващ гост –
реши най-сетне
да напусне домовете ни,
да ни покани.


Христо Мухтанов в „Кръстопът” и в DICTUM.