Убиват ни
ако някоя нощ ме намерят мъртъв на улицата…
(Хулио Даниел Чапаро)
Смъртта се спуска по склоновете,
стръмно надолу, нагоре, простира се
по долините, оставяйки след себе си
диря от забрава. Пристига
до най-тъмния ъгъл, към предградието,
прелита през деня нахално,
вярвайки си, че е птица.
Да, убиват ни. Убиват ни,
зашиват ни с куршуми, погребват ни
далече от цветята или ни изоставят
на един тротоар, във пустош,
треперейки до смърт,
в кървяща ярост, боси.
Не умирай, приятелю, не умирай толкова много.
Не умирай, мило момиче, дай ми целувка.
Не умирай, сине, преди майка си.
Но те ни убиват, майко, убиват ни.
Тази вечер вали, вали така проливно,
но дъждът няма да отмие толкова много кръв.
Дъждът разнася аромат на смърт,
на позор. Утре ще е слънчево
и ще излезем да съберем мъртвите си.
Ти, гражданино за пример,
неподвижно животно пред телевизора,
не чуваш ли куршумите, воя?
Не усещаш ли гниенето, сърцето?
Не е ли синът ти този, който виси
на камбанарията, с три куршума в гърдите
и намачкано стихотворение в джоба?
Убиват ни, да. Убиват ни,
бавно, един по един, сто по сто.
И сърцето се уморява да пее, да се смее,
дори да говори. Но си струва повече
да проговорим, да пеем на мъртвите,
на палача… и дори на живота, който покълва
във всяко убито тяло. Повече си струва да говорим.
Ако не, да ни убият всички и така да свършим.
превод: Александра Евтимова
Nos están matando
si una noche cualquiera me encuentran muerto en una calle…
(Julio Daniel Chaparro)
Desciende la muerte por las cuestas,
por las laderas, trepa, se esparce
por los valles, dejando a su paso
qué reguero de olvido. Llega
al rincón más oscuro, al suburbio,
y también sobrevuela a plena luz del día,
descaradamente, creyéndose pájaro.
Sí, nos están matando. Nos matan,
nos cosen a balazos, nos entierran
muy lejos de las flores o nos abandonan
en cualquier acera, en cualquier yermo,
tiritando de puro muertos, de pura
rabia ensangrentada y sin zapatos.
No te mueras, amigo, no te mueras tanto.
No te mueras, querida muchacha, dame un beso.
No te mueras, hijo, antes que tu madre.
Mas nos matan, madre, nos están matando.
Llueve esta noche, llueve a cántaros,
pero la lluvia no lavará tanta sangre.
Llueve y asciende un aroma de muerte,
de ignominia. Mañana amanecerá soleado
y saldremos a recoger a nuestros muertos.
Tú, ventripotente ciudadano de bien,
animal manso y estoico frente al televisor,
¿no oyes los tiros, los alaridos?
¿no sientes la podredumbre, el corazón?
¿Acaso no es tu hijo aquél que pende
del campanario, con tres balas en el pecho
y un poema muy arrugado en el bolsillo?
Nos matan, sí. Nos están matando,
lentamente, uno a uno, ciento a ciento.
Y el corazón se cansa de cantar, de reír,
de hablar siquiera. Más nos vale, sin embargo,
no callar, que cantemos a los muertos,
al verdugo… y aun a la vida que germina siempre
en cada pecho muerto. Más nos vale.
Si no, que nos maten a todos y acabemos.
Кристанчо Дуке / Cristancho Duque в „Кръстопът“ / еn Crosspoint.
Публикацията е в рубриката „Мостът“, резултат от проекта на Александра Евтимова „Мост между Колумбия и България“ (Puente entre Colombia y Bulgaria).
