Ако тези сълзи се стичат
без да има къде да попият,
ще покрият всички дървета,
ще текат на потоци по улиците,
ще пропият в гредите на къщите
и ще залеят техните покриви.
Ще прелеят реките от коритата си
и земята ще се превърне в море,
а море и небе ще се слеят.
Ще се скъса бентът на нашата реалност
под тежестта на тази водна стихия
и светът ще изчезне отдолу.
Ще го търсим в устите на рибите.
Ще ни учат на дълго мълчание
и когато запомним урока си
ще изчезнат дори и те.
Ще се роди ли по-чист свят от този,
в който с тебе се срещнахме
и наивно се бяхме усмихнали
на онази простичка вяра,
че светът се побира в ръцете ни?
Ако тези сълзи се стичат,
без да има къде да попият,
ще прелеят в ръцете ми
и ще спукат бента на света недомислен,
в който всичко, за което мечтаем,
е за миг да се откъснем от себе си
и един към друг да сме искрени.
Ако тези сълзи се стичат,
без да има къде да попият,
и поставят света ни в опасност,
аз ще имам хартиена лодка
в морето на нашата реалност.
И ще да искам да зная ще дойдеш ли,
но стоя и те гледам усмихнато…
Този свят е прогнил и сам,
а сълзите попиват винаги.
Атанаска Илинчева в „Кръстопът“.
