Тя е класическа дама, чак до връхчето на кутрето, с което сервира кафе. Дори, когато го сервира само за себе си. Пие го неизменно следобед, с капка вишновка и сладки спомени. За всички е старата дама, на която поетът (е, дори вие знаете кой!, хайде без превземки!) е посветил стихотворение в средата на миналия век.
Това стихотворение подреди цялата ѝ библиотека. Не може една обещаваща млада дама, на която (да! точно той!) е посветил четири куплета, да не чете съвременна литература. И тя четеше през целия си живот. И, слава Богу!, винаги имаше с кого да сподели прочетеното.
Напоследък се случваше да говори за книги предимно с внучките си. Само за тях си позволява да е “баба”, но сервира ли кафето (добре де, с по цигара), мигом се превръща в дамата, вдъхновила поета.
– Хайде, разкажи пак за онази вечер – врънкат я и двете. И тя разказва. Винаги се старае да е близо до истината.
Един ден се разбра, че голямата внучка някак неусетно е прописала. Покрай всичкото четене на любимия поет. А втората категорично не иска да ѝ го прости. Точно заради онова стихотворение. Та нали то било недостижимо.
Моля ви се!