Асансьорът мажорно скърца някъде в недрата на блока. Тя разпознава този звук и в съня си – изкачване. Обикновено го чуваше само, когато очаква някого. Но днес просто е друго – днес е Голямото Опразване на Малкия Апартамент. Напускаше го, заедно с миризмата му на латекс, прах, дърво и синтетика, кафе сутрин и ментов чай вечер. Три дни миришеше дори на камфор, като стаята на дядо ѝ, когато го разтриваха против настинка. Изглежда болестта мирише на болест навсякъде. И понякога на чаршафи. Само книгите ѝ си имаха собствен аромат и не го губеха, където и да ги пренесеше. С годините се бяха научили да се отварят на едни и същи места, не винаги най-любимите ѝ. Когато беше малка, касетите с музика също миришеха специфично – на нещо кисело-чуждоземско. Сега CD-тата само мълчаливо проблясваха, винаги готови да изплюят повече информация, отколкото тя имаше време да понесе. Затова грижливо си ги трупаше, обзета от тихата мания да записва още и още музика отвсякъде, а после да я прослушва до малко след първите тактове. И понякога – до края, ако имаше гости.
      Оттук бяха минали всичките ѝ приятели, един-двама неприятели и достатъчно случайни познати. Тя обичаше гостите. Сипваше вино и много говореха. Беше научила всички да идват вечер, дори без предварително обаждане. И все обясняваше, че „вкъщи е хан, но аз не съм ханджийка”. Това винаги разсмиваше човека, попаднал за пръв път в хола ѝ. Може би затова никой не посмя да каже, че живее сама. Тя само спеше сама, а понякога – не спеше. Да имаш самостоятелно жилище, необраснало с деца, мъж и тежки финансови несигурности е доста удобно. И необичайно, ако си на двайсет и малко години. Почти трийсет. И пет, защо да се лъжем? Но по някакъв начин ѝ беше хубаво, преди да се появи Негово Превъзходителство.
      Сега щеше да си продаде апартамента и да отплава към родната му Варна. И щеше да зареже всичките си познати хора, улици и миризми. Не изпитваше очакваното нетърпение да отпраши към морето. Цяла година мечтаеше за там, а сега изведнъж… Кой ще нахрани онази рижа котка пред входа, ако тя щастливо заживее през девет града от доскоро най-любимия си. И колко е влажна зимата там, чаршафите са отвратително студени, а теракота в банята му има сиво-зелен отенък. И тя вече няма да си има баня. Ще има неговата, евентуална обща. Изтича към все още своята и я огледа с привикнали очи, но вече не търсеше места за почистване. Започваше да ѝ липсва, а още не беше си досъбрала багажа. При това винаги е искала място за вана, ако може с ароматни соли. Взе морската звезда, с която прикриваше дефект на перваза и замислено я изхвърли. Морските звезди не са екзотика там, където отиваше. Идеше ѝ да зареве, но за какво? Беше щастливо влюбена (засега), очакваше я планиран брак (засега) и заминаваше (засега). И той не ѝ липсваше за пръв път, откакто си призна, че това между тях е сериозно (засега).
      После методично изхвърли всички кашони със стари списания за изкуство, които препрочиташе. Досега. Беше време да изпразни кухненските шкафове. Чаши с изглед от стари Праги, Будапещи, Москви и други потайности от командировките на баща ѝ. Всичките ги обичаше и щеше да ги вземе, нищо че са тромави и неудобни за пиене и нищо, че никога не ги вади от шкафа, освен когато не ѝ достигат вазите. Дали и там щеше да получава цветя? Колко глупаво, сигурно на празник, а после ще ги подрежда в непознати (все още) вази. Винаги, когато ровеше в неотваряни чекмеджета, се питаше дали не е вещоманка. Защо и кога е натрупала толкова нещица. И всички помни, може да разкаже живота си, докато ги разглежда. А без тях едва ли ще възстанови цялата поредност.
      Асансьорът пак проскърца и тя чу Михайлови да прибират кучето от разходка. Веднъж песът се изходи пред вратата ѝ, а тя вдигна врява чак в полицията, сега със старата Михайлова не си говореха. Но тогава бабиерът почисти кучешката тор за пръв и единствен път в живота си, а всички комшии се подсмихваха. Беше им писнало да им маркира входа два пъти дневно. На височината на крака ѝ имаше жълто петно на стълбите, все едно са резерват за домашни любимци от изчезващ пикаещ вид. А на морето има чайки, малко се кресливи, но никой не ги разхожда на каишка. Гласът на Михайлова заглъхна на последния етаж, все едно се възнасяше. Отдолу прокънтя моторът на Пешо, явно е в отпуск, а тя още помни бузите му, посипани с акне. Точно на неговата главица се упражняваше да подстригва, щото не му пукаше как ще изглежда. Черпеше го цигара, това му беше таксата. Тя ясно си спомни, че имаше две завихряния на върха на главата си – кадемлия.
      Във Варна вече беше намерила помещение за фризьорско ателие. Дано да потръгне, почти не познаваше нравите там. А тук на прощалното парти с приятели, клиенти и бивши колеги ѝ идеше… да ги вземе със себе си. Знаеше всичките им капризи, сухотата и мирисът на косите им, част от тях четяха „нейните” книги, други ги „гледаха” на DVD, имаха си общи вицове и слабости. Щяха да ѝ липсват до един, макар че всички се възторгваха как ще се видят още след месец-два. На морето-о-о, окръгляше Верчето отпускарска усмивка. Може би малко ѝ завиждаха. И тя си завиждаше, допреди да започне събирането на багажа. Може би щеше да им липсва, може би незабелижимо малко.
      Ами ако нищо не се получи, нима ще се втурне в един чужд град с надеждата, че точно предстоящият ѝ брак ще прокопса? Не, това вече го обсъждаха, обаче в топлината на сутрешните чаршафи изглеждаше по-лесно. Я, тази снимка я беше забравила! Че и в рамка. Какви ѝ бяха тънки плитките, тук трябва да е в пети-шести клас. А на следващото лято се влюби за пръв път наистина. В онова ленено русо чехче на плажа. Гледаха се няколко дни през ослепителната следобедна светлина. Морето беше бавно и лъскаво. Те имаха червен чадър, той носеше червен бански, но най-червено беше лицето му. Един ден тя отиде и му подаде праскова, беше топла, мъхната и зачервена като бузите му. Май изобщо не си говореха, нямаше на какъв език, но е сигурно, че в онези дни всичко миришеше по-силно от всякога на себе си, а тя ходеше като слънчасала из курорта. После той си замина, а тя вдигна 39 градуса. През оставащите няколко дни на брега очите ѝ откриха всички нюанси на морето и за пръв път усети в дъха му нещо горчиво. Като в костилка, както щеше да забелязва години наред. После сама не можеше да си обясни защо морето мирише на черешов ликьор. И вече не помнеше дали си писаха повече от веднъж. Трябва да попита майка си, тя сигурно е запомнила. А от Варна при последното ѝ ходене си взе прасковена рокля, да не забрави да я изглади, ще пътува с нея.
      Да, значи да не прибира още ютията, а гладачната дъска направо ще остави тук. После ще продаде апартамента заедно с нея и някой друг ще открие, че едното ѝ краче леко се поклаща. Или не, просто ще я изхвърлят и рижата котка може да легне върху нея и да подуши топлото от всички ютиени сеанси, които карат дрехите да променят дъха си на пране с ароматизатор „Оушън”. Вече ще си има автентичен дъх на море, довечера той ще дойде, ще я заведе на ресторант, ще спят на хотел. Тя е сигурна, че няма да може да пренощува сред останките от живота си. Днес е последният ѝ подарен за себе си ден. А утре ще натоварят всичко. Мебелите ще останат, в агенцията казаха, че често апартаментите се продават с обзавеждането.
      Ще досъбере багажа си, не ѝ остана много, а после ще размести пъзела на фотьойлите за последно. Не иска на всички огледи да дойдат и да видят точно нейния живот, ще пренареди стаите. И без това вече изглеждат по-големи – и кухнята, и всекидневната-спалня. Това е всичко. Бели щори, светъл килим, труден за почистване между впрочем, и петна от свалени картини по стените. Онзи мажорен звук от асансьора пак простенва „изкачване”. Свирукането на Пешо, нещо като рок, но изпълнението му не го бива.
      Днес непрекъснато чува, дори без да се ослушва. Това я разсейва и събирането на багаж някак не ѝ се получава. Сякаш е започнала преди един живот, времето се разтегля и в апартамента нахлуват звуци и миризми, а има още достатъчно работа. Иде ѝ да излезе нанякъде. Дори с риск да не си е вкъщи, когато той пристигне. Не че не би я намерил по телефона, но не е учтиво да не го посрещне. От друга страна не е красиво да го приветства в стари дънки, разрошена и с цялото минало в очите си. Докато мисли за него, сгъва машинално дрехи и изведнъж се оказва, че поне гардеробът ѝ се е побрал в четири кашона.
      Долу звучи нещо кратко и тревожно, като алармата на колата му. Нима е пристигнал по-рано? Тя надниква през всичките четири етажа на досегашния си живот и вижда грижливо избръснатото му теме. Гладко и съвършено като черешова костилка. Все още не знае колко върха има в косата му, а ще трябва да заживее с него. Той вдига поглед и тя машинално отскача от прозореца, но знае, че е видима, защото още сутринта оголи стъклото, а завесите подари на баба Ленче от първия етаж. Затова приближава и му помахва, но той вече се е надвесил над багажника. Сваля някакви цветя от колата. Прасковени рози, Боже, колко предвидимо, но с много красив топъл оттенък.
      Сега асансьорът ще проскърца точно за нея. Всички комшии ще занадничат, той ще се усмихва в тясната кабинка, докато се изкачва с розите. Мъжете по правило не знаят как да държат букет. Сакото му ще мирише на морето, което тя толкова обича. На онова солено море, с вкус на отдавнашен плод.
      Може би има време поне да среше косата си и да добави малко парфюм по китките. После ще му отключи и ще се зарадва, че той е пристигнал по-рано. И ще напусне жилището си без съжаление, би трябвало да иска да го последва навсякъде, дори без багаж. Само с книгите и спомените си. Само с очакванията и думите си. Само с телефона си, за да се чува с приятелите, които все още са само нейни.
      После – все пак внезапно – прокънтява звънецът. Тя бавно осъзнава, колко не е готова, докато долу нечия кола послушно се самозаключва.

   Ина Иванова е родена в Димитровград. Завършила е „Българска филология“ в ПУ „Паисий Хилендарски“. Живее и работи в Пловдив.
   Има награди от конкурсите “Веселин Ханчев”, “Вестник „Пловдивски университет”, “Моите нови пет стихотворения”, “Яворови дни” – Поморие и др.
   Член е на Пловдивска Поетична академия”Добромир Тонев” от създаването ѝ.
   През 2009 г. Издателство „Арс“ публикува книгата с разкази на Ина Иванова „Право на избор и други проклетии“. През 2012 г. „Жанет 45“ издаде сборника „Името на неделята“. От началото на 2014 г. в електронно издание е публикуван и нейният роман „Кар Танеси“ (Public Republic Publishing). През 2016 г. „Жанет 45“ издаде книгата с поезия на Ина Иванова „малки букви“.