Кратките разкази на Иван Димитров са от онзи изчезващ вид – лесно се помнят. Лесно, затова пък – дълго.
Имах шанса да прочета разказите от “Местни чужденци” когато тя беше само проект, представен за Националния конкурс на Издателство “АРС” за издаване на дебютна книга. После си купих книгата, ето така се случи да я препрочета, докато я държа за пръв път в ръце. Различно е.
Тежестта е прецизно разпределена – като се започне от интровертната поза на женския торс на корицата и се мине през деветте разказа – пълни с видове отсъствия. Отсъствията тежат, така че сборникът създава усещане за центростремителна сила – всмуква ви като сифон и ви захвърля в свят, в който безметежността е невъзможна.
Още с първото си изречение: “Затвори се в новия си дом по собствено желание”, тази книга декларира темите си. Една невинна уж отстраненост, отсъствие, което част от героите размахват като показалец, други прикриват зад дружелюбната другост на лудостта си. Да, цели двама от героите в “Местни чужденци” са клинично луди, единият обаче е класическият ”селски идиот” – безобиден по модела на Иванушка глупака и затова уязвим, а другият – от типа мъдреци, юродив по своему, но добре стоящ в градска среда и говорещ езика ѝ така, че градските легенди да прозвучат като притчи. И обратното. Ето как разказите “Розова любов” и “Разлятата чаша” обрамчват един текст, който е остър като връх на игла и също толкова смъртоносен – “Смъртта на копирайтъра”. Защото издирването, хербаризирането и излагането на видове отсъствия точно тук стига предела си – в едно убийство по случайност, жестоко и дълго един разказ време, публично, на пъпа на градския свят – Попа в столицата. Тези детайли не са случайни, когато пишеш кратка проза. Иван Димитров със сигурност го е знаел.
И ако това е дяволското гърло на сборника, около него като концентрични кръгове се случват останалите видове “чужденци”. Те са хлапета (в “Светата троица”), миловидни някак училищни гаменчета, които празнуват края на детството си, хванати в моментен кадър, само секунда, преди да се разпадне малката им компания. Те са като Петко Вятъра от “Цената на живота”, който пътува, за да захранва света си с истории. И като клошаря в “Коледен подарък”, който чака едно непознато момиче, за да й подари. Подарък ли? Не – думи, оказва се. Впрочем – и той не е съвсем “здрав” психически.
Най-безобидно, но и най-симптоматично е “чуждеенето” в разказа “Убийство край пътя”. Заглавието цели да ви подведе, то умело ще предпостави онзи прословут “хоризонт на очакване”, с който после ще си играе сюжета. Смъртта е мнима, смъртта е само убийство на надежди, “всичките ни надежди” даже ще кажат героите, докато разказват пред приятели стопаджийски епизод от ваканцията си. Точно насреща им е гледната точка на жена – обикновена наплашена жена, която вижда в поизцапаните планинари-стопаджии, дето на всичкото отгоре са се загубили, страховити типове, които я дебнат със съответните намерения. Читателят, разбира се, има шанса да види и двете гледни точки, да се наслади на обратите, че даже и да се замисли за ползата и вредата от доброто възпитание примерно. Ако има време и желание.
Всички истории за изгубване, за съзнателно напускане, за чуждост (и понякога отчуждение) са добре рамкирани от два хитро подбрани разказа – единият е центриран около съзнателния отказ да виждаш света и едновременно с това на втори план върху освобождението – с почти класическото движение за “непосилна лекота” – на едно момиче.
Финалът на книгата пък е история, която непрекъснато обиграва невъзможности – като тази да кандидатстваш и приемеш работа, от която ще бъдеш уволнен. По подразбиране, защото с такъв договор те наемат. Което отново е история за освобождение – този път обаче и за шефката (да, и тя е жена).
Съвършената окръгленост.
Ето защо ми е малко трудно да чета “Местни чужденци” като сборник с истории. Това просто е цяла, завършена книга, която се разлиства не толкова в посока от началните страници към финала, колкото вътре във вас – на принципа на лотоса. Трябва само да посегнете и да я прочетете.
Ина Иванова в „Кръстопът“.
Ина Иванова в DICTUM.
октомври 5th, 2010 at 22:48
[…] ЛФ – ПОЕЗИЯ: Андра Ротару: Ръце Ваня Константинова: Всичко ще се забрави момчета Радостта от споделянето Ваня Стефанова: Грозд Венцислав Стайков: Ненарисувана картина Георги Милев: Скат Георги Костадинов: Разлики Хоризонт Данка Калчева: Въздухът… Бряг Емил Христов: Долу Градината Левена Филчева: Загар Марин Бодаков: Вариации Мирослав Христов: Лодки Нели Добринова: Профайлър Извинете Радостина Ангелова: Т Христина Панджаридис: По-бяло Яна Копчева: Прах при прахта ЛФ – ПРОЗА: Иван Димитров: Невидимата линия Владислав Христов: Мате Клаудия и гълъбите Радостина Ангелова: Парче дъжд Цветелина Георгиева: Светът откачи и те нямаше ДУМИ ЗА КНИГИ: Ина Иванова: Кратките дълги истории на Иван Димитров […]
октомври 5th, 2010 at 22:52
[…] ЛФ – ПОЕЗИЯ: Андра Ротару: Ръце Ваня Константинова: Всичко ще се забрави момчета Радостта от споделянето Ваня Стефанова: Грозд Венцислав Стайков: Ненарисувана картина Георги Милев: Скат Георги Костадинов: Разлики Хоризонт Данка Калчева: Въздухът… Бряг Емил Христов: Долу Градината Левена Филчева: Загар Марин Бодаков: Вариации Мирослав Христов: Лодки Нели Добринова: Профайлър Извинете Радостина Ангелова: Т Христина Панджаридис: По-бяло Яна Копчева: Прах при прахта ЛФ – ПРОЗА: Иван Димитров: Невидимата линия Владислав Христов: Мате Клаудия и гълъбите Радостина Ангелова: Парче дъжд Цветелина Георгиева: Светът откачи и те нямаше ДУМИ ЗА КНИГИ: Ина Иванова: Кратките дълги истории на Иван Димитров […]