Всеки от тях би избрал паднето да е тук.
В коридора на музея за класическо изкуство.
Намачкана завеса на пода пред огледалото,
а отзад облачното небе сякаш нахлува в залата –
ето останалото от него.
Чистата композиция, плътният цвят,
загубата на ориентация
сякаш довършват.
Посягането за укритие,
задържането на погледа, повтореното събличане
слагат поредица точки.
Всеки търси тихо място за себе си –
пред портрета на току що разбудена фаворитка
или пред поклащаните от вятър врати на линейка.
