Жената седеше зад бюрото в единия край на стаята. Беше малко над трийсет, с кестенява коса на ситни къдрици, които обвиваха раменете ѝ.
      – За интервюто в три, нали?
      – Да.
      – Надявам се, че нямате спешна работа. Може да се наложи да изляза за малко.
      – Не, нямам. Единствената ми работа днес е да присъствам на това интервю – отвърна той и безуспешно се опита да се засмее.

      Приближи се към бюрото, но на два метра от него спря, сякаш там беше начертана невидима разделителна линия.
      – Много ли обикаляте по интервюта?
      – Криза е…
      – Добре поне, че проявявате разбиране. Някои хора не разполагат с излишно време и се отказват. Не можем да чакаме, викат, все едно не са дошли по работа… Да не би в ходенето по интервюта за работа да се крие някакво удоволствие? Имате ли някаква представа?

      От нерви той беше изпуснал последните няколко думи.
      – Представа за какво?
      – Изпитвате ли удоволствие, когато ходите на интервю за работа?
      Дясната ѝ ръка не слизаше от мишката на компютъра, пълзеше по бюрото и огласяше стаята с неравномерно и нервно цъкане.
      – Предполагам… Предполагам, че е възможно, но аз не изпитвам.
      – Колко жалко. Значи сега ви е неприятно?
      – Не, не…
      – Щом хората не искат да изчакат и си тръгват, излиза, че въобще не им се работи.
      – Естествено – засмя се Григор. – Хората са лентяи. В това няма нищо необичайно.

      Ръката с мишката замръзна за момент.
      – Колко души се явиха досега? – продължи той. – Много ли?
      – Както ви казах, няколко просто си тръгнаха. Ако не броим тях, да са минали пет-шест души, и нито един не изглеждаше сериозен! Отначало изглеждат заинтересовани, после нещо им става. Ужас!
      – Хората въобще не знаят какво им се работи.
      – Това е най-лошото по време на криза. Човек свиква с работата си, колкото и безсмислена и глупава да е тя. В началото не му харесва, но скоро свиква и когато трябва да смени тази професия с друга, се опъва. На инат се опъва. Казват, че човек гради живота си върху семейство, деца и така нататък, но той го гради върху навици. Не му вярвайте, когато ви каже, че се опитва да избяга от тях.

      След кратка пауза ръцете й заиграха с клавиатурата. Той се огледа. От дясната й страна се издигаха рафтове с книги на чужди езици, някои от които бяха туристически гайдове. Вляво на стената се беше облегнал неголям диван с червено покривало.
      – Извинете – каза тя, – но спешно трябваше да изпратя един мейл. Но сега… Сега можем да започваме. Можем ли?
      Той се размърда неспокойно на мястото си и кимна. Защо се изнервяше по време на интервютата, а не преди или след тях?
      – Какво ви привлече в обявата? Всъщност по коя обява идвате? Когато се чухме по телефона, вероятно съм ви попитала и сте ми казали, но не съм си записала.
      – Не ме питахте. Иначе попаднах на две обяви. Видях, че търсите помощен персонал за хотела. Някой, който да идва да разтребва сутрин, да слага закуска на гостите, да пуска пералнята, да простира и сгъва вече изсъхналото пране, но…
      – Бихте ли се справили с подобна работа? Как сте с английския?
      – Ползвам английски, немски и руски.
      – Руски? Не сте ли прекалено млад, за да знаете руски?
      – Първо го учих в училище, после в университета. Нямаше как да избягам от него.

      Тя сгърчи устните си в усмивка.
      – Но защо ви е било да бягате?
      – Не харесвам руския. Сигурно ви се струва глупаво, но е така. Не ми харесва как звучи.
      – Глупаво е, наистина, но какво да ви правим.
      Тя се изправи от мястото си, но остана зад бюрото.
      – Това, че ползвате три езика, ви прави най-добрият кандидат.
      Той се опита да престъпи невидимата линия, но не успя.
      – Всъщност не идвам по обявата за помощен персонал, а по другата – бързо продължи мъжът. – Двете бяха поместени една до друга и първо видях тази за помощния персонал, но нямаше да я запомня, ако не беше втората обява.
      – Втората обява?
      – Да!

      Тя отново се тръшна на стола зад бюрото, пресегна се към бутилката с минерална вода на бюрото, отпи и попита:
      – Какво смятате за втората обява? Вие сте първият човек, който се интересува от нея.
      – Не съм в състояние да кажа друго, освен че това е точно работата, която търся.
      – Кандидат по втората обява.
      – Отдавна предложение за работа не ме е заинтригувало толкова, а аз имам сериозен опит в тази област. Бил съм какво ли не. Но в последно време бях загубил интерес. Стоях си вкъщи, гледах телевизия, четях книги, потъвах.
      – Щом сте могли да си го позволите.
      – О, мога. Разполагам със средства, с които мога да преживявам.
      – Да преживявате?
      – Е, без излишни разходи. Мога да си позволя да стоя вкъщи, да гледам телевизия, да чета книги и да се виждам с приятели вечер. Ама не става. Нещо трябва да се случва.
      – Разбира се.

      От съседната стая се разнесе бебешки рев.
      – Извинете, бебето се събуди и трябва да прекъснем интервюто за малко. Ще го приспя и ще се върна веднага.
      – Няма проблеми. Както казах, разполагам с достатъчно време.
      Тя излезе и го остави сам.
      Сега, когато тя не беше пред него, невидимата линия изчезна и той се доближи до бюрото. Докосна го с ръка – дъб, стара изработка. Знаеше това много добре, преди пет месеца го уволниха от дърводелския цех. Приятелите му го съветваха да прави мебели по поръчка, но той се опъваше. Дървото му беше опротивяло, работеше му се с друг материал, но не знаеше с какъв. Често се питаше дали не би било добре да завърши нещо, но нямаше представа какво. Беше на 29 и щеше да завърши след четири, пет или шест години. Струваше му се прекалено късно.

      Той заобиколи бюрото и надзърна в монитора. Отворен профил във фейсбук. Кой ли няма фейсбук?
      В съседната стая тя успокояваше бебето, говореше му, изпя му и песничка. То бързо престана да плаче. Той чу шумолене и стъпки и се върна на мястото си.
      – Прощавайте за прекъсването, но бебетата не могат да чакат – рече тя.
      – Знам.
      – Вие имате ли деца?
      – Не.
      – А жена?
      – Мислех, че едното върви с другото… Тоест, не.
      – Направете си дете, моля ви! Не можете да си представите колко положително влияе на мъжа едно дете!
      – Първо трябва да си намеря жена.
      – Това е доста по-трудно, признавам – съгласи се тя.

      Откакто се върна в стаята, тя стоеше от другата страна, пред вратата. Невидимата линия се беше разположила между тях.
      – Да минем към работата, какво ще кажете?
      – Търсите да уволните някого, ако правилно съм разбрал?
      – Точно така. Но не мога да уволня никого от персонала. Вършат си работата добре и няма да е добре за екипа. Затова реших да наема някой, когото да уволня.
      – Може ли да попитам защо? – усмихна се той.
      Тя се върна зад бюрото и отново сложи ръка върху мишката.
      – Искам да уволня някого още откакто отворихме хотела. Но в началото той почти не носеше доходи, постоянно бяхме на ръба на фалита. После се омъжих и родих. Парите ми трябваха. Сега най-сетне положението е стабилно, но екипът е добър. Ще е лудост да го разваля, като уволня някого.

      Отначало не беше повярвал, че в графата за работа се натъкна на обява, в която търсеха да уволнят някого. Щом я видя, си спомни последната си работа в цеха. Спомни си как изведнъж се разнесоха слухове за предстоящи уволнения заради кризата. Как те успяха да развалят атмосферата в цеха, тъй като никой не знаеше дали утре ще се върне на работа.

      Един ден го извикаха при директора. Подозираше за какво и вървеше бавно, сякаш искаше да отложи уволнението. Когато се изправи пред него, имаше чувството, че ще припадне, но в момента, в който го чу, нещо му стана. Завладя го лекота, беше почти щастлив и се измъкна от цеха на бегом. Вече нищо не го свързваше с това място. Все едно беше преодолял гравитацията.
      – Уволнете мен!
      – Сигурен ли сте? Не се намират много хора, които са готови да бъдат уволнени.
      – По обяви в интернет се намират хора за всичко. Аз искам да бъда уволнен.
      Тя се развълнува. Пръстите й пуснаха мишката и заиграха доволно по бюрото.
      – Искате ли първо да обсъдим формалностите?
      Той кимна.

      Щеше да работи няколко седмици. Трябваше да се старае да бъде един от най-добрите работници. Тя щеше да го награди с бонус за добре свършена работа и когато преценеше, но не по-късно от втория месец, щеше да му се разкрещи без никаква причина, да го обижда, да го нарича мърльо, неудачник, а той не биваше да казва нищо. След уволнението щяха да му изплащат неустойки в продължение на три месеца.
      – Как ви звучи? – попита го накрая тя.
      – Страхотно. Най-добрата работа за мен.
      Невидимата линия изчезна и не се появи повече.

      Можете да чуете как Иван Димитров чете разказа си „Невидимата линия“, включен в неговата дебютна книга „Местни чужденци“ (2010 г., „АРС“):

(запис за ArsMedia)

Иван Димитров в „Кръстопът“.
Иван Димитров в DICTUM