този статив с извити метални нозе
е оставил картините
да разказват
върху тъмния фон на дървото
свети лице и е вповече бялото
старица смирено свила ръце
чака отговор
и не знае защо мълчаливо е
всяко следващо утро
и скамейката опряла гръб във бетона
е за нея олтар
където понякога слиза слънцето
а ти говори
продължавай не спирай
по зебрите преминават прохождащи
и ги спасява гласът
с който отдавна не умеят да викат
и всички са придружаващи
дори тези момчета
жунглиращи с лятото
които все още говорят за нещо несбъднато
под жълтия фон на листата
Надя Вълканова в „Кръстопът“
