(минироман в 12 солилога и две линии)

Линия:
Светът е ехо. Разстоянието – изчакване. Другите – полъх, който – на пръсти – те заобикаля. Върхът на бастунчето – съдният език. То е бяло.

Той:
Беше се родил невиждащ. Всички се раждаме така. После някои срещат любовта и започват да се учат на различията. И да ги намират за красиви.
Нему беше предначертано да намира красотата в неразличимостта на контурите, а щастието – във всяка липсваща дистанция. Но също срещна любовта. А тя му обясни какво никога няма да има. Обясни му, че липсата се нарича черно. И му даде бяло бастунче. За да го различава. А щастието му не беше родено да познава дистанциите.

Тя:
Роди се красива. Всички се раждаме така. После някои срещат различията и започват да се учат на щастие. И да го смятат за невиждащо.
Беше и предначертано да намира контурите в неразличимостта на красотата, а дистанциите – във всяко липсващо щастие. Но също срещна различията.
А те и обясниха какво е нямала някога. И че красотата се нарича бяло. Бастунче не и дадоха. За да не бъде красива.
И любовта не беше родена да познава дистанциите.

Той:
Чу думата “сляп” за първи път от майка си. Трябваше му време да проумее, че от този момент вече ще се опитва да познава две – едната, неговата – дъх, докосване и топлина, и другата – онази, която никога няма да има. Никога не можа да разбере това “трябва”, чрез което разделяха света му, изтласкваха го към върха на бастунчето, изстискваха от пулса само звук. Знаеше, че не само ехото е свят. Но не им го каза. Те виждаха бялото. Той не забрави неговия вкус.

Тя:
Чу думата „майка” малко преди да прогледне. Така и не проумя, че „две” са туптящите в една посока краища на собствената и клепсидра. Опита се да разбере това „трябва”, чрез което разделяха стъкленицата през кръста, замъгляваха прозрачността и, заменяха водата с тежък жълтеникав прах. Знаеше, че най-красивото стъкло се получава от прегръдката на мълния и пясък. Но не им го каза.
Те виждаха мълниите. Тя не забрави вкуса на пясъка.

Той:
Думите се раждат от очите.
Нямаше как да го разберат. Когато светът е споделеност на докосването, няма нужда от думи. И от посоки. И въпроси, които се раждат от търсенето на хоризонт. Няма нужда от компас. И барут. И от несръчния заместител на пръстите – Гутенберговата преса. Когато никой не се опитва да измерва, мярата е при себе си. Релефа на докоснатото е плътта на съществуването. Не можеше да го каже – изборът на думата е хроника на пред-положената раздяла.

Тя:
Когато изгуби погледа си, думите се превърнаха в бяло бастунче.
Разделяха света и, изтласкваха го към върха на пръстите, изстискваха от пулса само звук. Хоризонтът се разми в релефа на посоките. Макар и труден, Брайловата „Библия” се оказа единственият заместител на Гутенберговата. Нарече липсата черно, а раздялата – бяло.
И оцвети съществуването с плътта на докоснатото.

Той:
Сигурно имаше много основателна причина да разделят клавишите на пианото на бели и черни. Той знаеше причината. Но не можеше да я чуе. Подреждането чрез полярности му беше чуждо. Всяка рамка – а той срещаше толкова много от тях по пътя си – го изпълваше с подозрителност и очакване за болка. Когато му привеждаха аналогията на “топло” и “студено”, за да го уверят, че разпънатото на бяло-чер кръст съществуване на погледа е логично, той онемяваше пред абсурдността на логоса – та нали и топлината, и студа, са просто прескочената пропаст на отчуждението. Неговото пиано не бе добре акордирано. Ако имаше нужда от думи, сигурно би го нарекъл “Свобода”. Но той просто свиреше.

Тя:
Знаеше, че черното е полутон. На бялото.
Разликата в звученето им варираше между нюансите на допира. Когато успяваше да прескочи отчуждението, пианото проговаряше.
Не всяка рамка е разпятие. Логиката и абсурдът са само тон и полутон на споделеното.
Свиреше. И не усети как се превърна в роб на стремежа си към свобода.

Той:
Книгите. Да, книгите. Винаги изпитваше някакво странно чувство, когато ги преброждаше с пръсти – знаеше, че линейната последователност на неговата стъпка противоречи на волята на някои от авторите. И отново не разбираше – нали книгата, по определение, трябва да води чрез думи отвъд думите, защо тогава някой ще иска чрез формата отвъд тях да открива пътя към смисъла им? Нали само в плътта на осезанието живият смисъл сочи към себе си… Но предприемаше тези умозрителни пътувания като форма на аскеза. Обръщаше гръб на докосването, чрез допира до грапавините на хартията. Не си даваше сметка за белезите, които остават по пръстите му.

Тя:
Книгите. Да, книгите. Преброди ги с пръсти, както правеше с клавишите. Посоките на докосването винаги се определят от допира. И от плътта на осезанието.
А белезите са едни и същи – отвътре навън и обратно.
Отново не разбираше кое я плаши повече – самоволният хаос на думите или безапелационната педантичност на клавишите; хаотичното себеопознаване или неминуемото самоотчуждение. Но се впускаше в тези пътувания.
За да не си обърнат гръб с докосването.

Той:
Белезите. Винаги ги е възприемал като дар. Точно те правеха собственото му тяло и тези на другите невъзможни за еднократен прочит. Ако вярваше в съществуването на душите, сигурно би смятал, че и с тях е същото. Но той нямаше нужда от невидима отвъдност. Както нямаше нужда от видимото, живеейки в света на докосването.

Тя:
Думите се раждат от очите. Белезите – също.
Затова невидимите са най-болезнени, а болезнените – невидими. Ако вярваше в съществуването на видимата отвъдност, щеше да нарече душата белег.
Но в света на докосването, имената са само възможност за еднократен прочит.

Линия:
В тържествуващият симулакрум на очакването картата от белези заличава вродената мекота на топлата обвивка на съществуващото. Рамката е чуждостта на пейзажа. Неговото оразмеряване.
Само оразмереното е видимо.
Видимото – разпятие без изкупление.

Хипертекстовият проект на същия текст можете да видите в работния вариант на „Поречия“

Левена Филчева в DICTUM