Мария Питерс: Сезонът на щуката*

Публикувано от на януари 6, 2011 в 11:44 pm.

  Светлината се промъкваше през процепа на притворените ѝ клепачи, надзърташе под миглите, като по пътя си оцветяваше всичко в брокатово-златистите отблясъци на прежурящото обедно слънце. Жената се забавляваше вече от петнайсетина минути, като ту отваряше очи и за миг поглеждаше в огнения диск на небесното светило, докато режещата му белота се наситеше с непрогледно черно, ту съвсем затваряше клепки и тогава светлината избухваше под погледа ѝ – остра и ярка, като заря.
  Тя обичаше слънцето, беше отраснала под топлите му лъчи на онзи незабравим варненски бряг, където минаха безгрижните лета на детството ѝ. Помнеше всяко едно от тях, макар в съзнанието ѝ те вече да се сливаха в едно щастливо, дълго лято, изпълнено с веселие и писъци, шум на вълни и налягали по пясъка зачервени летовници. Все още с лекота откриваше там и себе си – малка жилава фигурка на петнайсетгодишна русалка с бронзов тен и с изсветлели от слънцето краища на косите. Там бяха и братята, и баща ѝ – с вечната мрежа, провиснала от едната страна на лодката и неизменната миризма на риба, полепнала по ръцете, косите, дрехите, станала част от тях самите. Винаги бе харесвала тази миризма – плътна и дълбока, като знойното августовско небе. Дори сега, след близо десет години на раздяла с морето, чувството ѝ за принадлежност към онзи свят оставаше. И до ден днешен носеше топлината му в себе си, като неизлечимия тен на тялото си, запазващо кадифения си какаов нюанс дори и през зимата.
  Жената се надигна от постелката на тревата и забърса няколко невидими песъчинки от корема и бедрата си. От дългото взиране в слънцето големи черни кръгове изплуваха пред очите ѝ, но след малко се стопиха в зеленината на отсрещния бряг. Тя се загледа в тази посока, докато накрая спря поглед върху смалената от разстоянието фигура на мъжа си. Преметна тънка копринена кърпа през рамене и бавно тръгна към него. Мина през дървеното мостче и чак тогава забеляза празната кофа в краката му.
  – Пак ли нищо?
  Мъжът откъсна поглед от водата, където спокойно се носеше плувката, свързана с незабележима корда към края на въдицата.
  – Не кълве! От сутринта само сменям стръвта и – нищо. Сигурно налягането се е променило.
  Жената присви рамене.
  – И миналата година имаше проблеми с налягането. Явно ще трябва пак да купим риба от магазина.
  Вече трето лято подред идваха да лагеруват тук – с палатка, газов котлон, взимаха дори портативното телевизорче и се приготвяха да прекарат поне седмица в риболов. Всеки път обаче се повтаряше едно и също – въпреки че се суетеше по цял ден около реката, мъжът не успяваше да хване нищо и те си тръгваха разочаровани още в началото на сезона.
  – Добрине, остави, няма смисъл да висиш повече на това слънце. С твоята кожа най-много да станеш на мехури. По-добре иди до магазина в селото. – Елена подритна с крак един лъскав зелен бръмбар и той цопна в реката. – Ако няма риба, купи наденица.
  Мъжът виновно издърпа въдицата на брега и започна да я разглобява. Движенията му бяха лениви и несигурни. Не му се щеше да се предава така лесно, но гърбът вече го болеше. Риболовът определено не бе негова страст, но той не искаше да разочарова Елена, която по цяла зима кроеше планове къде да ходят за риба през лятото. Макар да се беше примирил с нейните водни летувания, морето, превземащо хоризонта отвсякъде, откровено казано го плашеше. Не можа да свикне с морето. Цялото му детство премина в Берковица, съвсем до Балкана, където баща му имаше голяма и стара къща, цялата потънала в буков листак. Още от тогава не понасяше и жегата, кожата му бе особено чувствителна към слънцето. Само за няколко минути на плажа гърбът му се зачервяваше, нашарваше се с белезникави мехури, които скоро се пукаха и откриваха още по-наранимите и нежни пластове кожа отдолу. С реките работата беше по-поносима, там поне можеше да намери сянка, въпреки че широките им каменисти корита, люспести, като гърбовете на змейове, събуждаха в него единствено представа за нещо студено, мокро и лепкаво.
  Изправи се, но остана загледан още малко в кротките, едва помръдващи води на вира. На няколко крачки от брега топчестото телце на зеления бръмбар описваше бавна спирала около стъблото на една обезглавена лилия. После внезапно потъна.
  Почти веднага след сватбата Елена качи Добрин на първия сутрешен влак за морето и през цялото време не спря да разказва за малката уличка, на която беше къщата им, за топлия вятър и непрестанния морски тътен, с който свикваш, както свикваш с пулса си. Още на гарата го запозна с цяла тълпа приятели, които ги чакаха на перона, шумни и весели като група туристи. После го заведе в къщата, където всичко беше пропито от миризмата на риба, вратите никога не се заключваха и радостната олелия не стихваше от сутрин до вечер. Поведе го по плажовете, учеше го да плува и добродушно се присмиваше на неумелите му опити в риболова.
  Въпреки желанието си да се приспособи към този начин на живот, за Добрин тези морски седмици бяха истинско изпитание. Така и не успя да преодолее отвращението си към водата и рибата, а непоносимостта му към слънцето прерасна в ярко червена екзема, която бързо се разпространи по цялото тяло. Наложи се да си заминат по-рано от предвиденото и тогава се разрази първият голям семеен скандал.
  През следващите няколко лета той стоически се опитваше да понесе морето, но саможертвата му завърши със силна алергична реакция и без малко не се задуши. Мнението на нисичкия дебел доктор, изречено с необичайно плътен глас в кънтящата белота на варненската поликлиника бе, че ако не иска да свърши като варен рак в супата на някоя немкиня (твърде красноречиво сравнение), ще трябва да забрави за морето. Като помисли какво разочарование ще е това за Елена, той си купи наръчник за рибаря, въдица с всичко необходимо за риболов и започнаха да летуват край тази река, където поне слънцето не беше толкова силно и човек можеше да се скрие в сянката на върбите.
  Добрин внимателно нави макарата, подреди пръчките на въдицата и сложи всичко в празната кофа на земята до него. Загледа ръцете си – бяха с широки и едри длани, но с дълги и нежни пръсти. Излъчваха мощ, но само той си знаеше колко безпомощни бяха понякога тези негови мечешки ръце.
  Малко по-надолу по пътеката приближаваше мъж. Елена също го бе забелязала, защото се взираше срещу слънцето, опитвайки да разпознае някой от летовниците, разположили се малко по-долу по течението. Май не се беше появявал преди. Изглеждаше около 30-35-годишен, висок, със загоряло от слънцето лице. Когато наближи, спря да ги поздрави:
  – Днес май денят не е бил от най-сполучливите? – непознатият забеляза празната кофа в ръцете на Добрин.
  – Нито днес, нито вчера, да не говорим за миналата година. – Елена веднага се възползва от възможността да уязви мъжа си.
  Непознатият я погледна с любопитство и дори не се опита да скрие одобрението си. Погледът му бавно се разходи по прекалено предизвикателната ѝ усмивка, поигра си с пламъчетата в очите, после смело слезе към заоблените ѝ рамене, спря на извивката на шията, задържа се доволно върху гърдите и накрая се спусна по дължината на краката ѝ. Елена забеляза възхищението на мъжа и нещо котешко смекчи тембъра на гласа ѝ:
  – Като ви гледам пълното кошче, започвам да се досещам защо ще си легнем гладни довечера. Изловил сте цялата риба!
  Мъжът хвърли уж небрежен, но всъщност, изпълнен с гордост поглед към кошчето си.
  – Вече няколко години ловя риба тук и съм научил всички добри места.
  – Е, ние явно знаем останалите. – Елена вече не се заяждаше с Добрин, тя просто флиртуваше с непознатия.
  Поласкан от забележката й, мъжът изопна рамене.
  – На всекиго се случва да няма късмет – той погледна с високомерно съчувствие Добрин. – Пък и риболовът си е тънка работа, майсторлък се иска.
  – То нашият късмет явно и днес ще е в магазина. Дано само цацата не е препържена като вчера, защото още ми пари на стомаха.
  – Нали пъстървата онзи ден ти хареса? Може и днес да има. – Добрин не посмя да погледне Елена в очите.
  – Моят мъж този риболов най го владее – с торбичката и право в селото. Хем удобно, хем лесно. Няма какво да си играем да чистим рибата и да я пържим, направо си я купуваме готова.
  – Защо да не вечеряме заедно? Наловил съм много риба, няма какво да я правя. – Непознатият посочи с щедър жест кошчето.
  – Благодаря, не искаме да ви притесняваме. – Елена не изглеждаше убедителна.
  – Не, наистина, съвсем сам съм и, ако не ми помогнете, ще трябва да изхвърля сигурно половината риба. На това топло време няма как да я съхранявам.
  – Е, в такъв случай ще дойдем, нали Добрине?
  – Ако наистина е удобно. – Добрин беше свикнал жена му да решава вместо него.
  – Разбира се, че е удобно, ще се радвам да имам компания. Заповядайте, когато решите. Палатката ми е зад онези тръстики – непознатият се обърна към Елена. – Между другото, не се запознахме, казвам се Деян.
  Тя с готовност пое ръката му.
  – Аз съм Елена, а това е Добрин – мъжът ми.
  Деян подаде ръка и на него.
  – Приятно ми е. – Добрин се учуди от силното ръкостискане на непознатия. Помисли колко енергия трябва да притежава човек, за да се здрависва по този начин. Той лично отдавна бе престанал да влага жар в запознанствата си с хората. Не беше сигурен дали изобщо някога го е правил.
  – Разбрахме се, ще ви чакам. – Деян се отдалечи.
  – Доскоро – изчурулика Елена подире му.

  Огънят бавно догаряше. Беше се свечерило отдавна и звездите ярко грееха над главите им като малки слънчеви зайчета по свода на небето. Реката се чуваше, незрима. Тихият ѝ ромон полираше всеки друг шум наоколо, охлаждаше нощта и нежно изсмукваше слънцето от коравите буци пръст. Деян хвърли един пън в огъня. Жарта разпиля искри, пропука и с бял език облиза сухата повърхност на дървото. Шарена светлина заигра по лицата на насядалите в кръг хора. Деян взе тигана с рибата и безмълвно го предложи на Елена. Добрин се беше отказал още след първото парче и от известно време само наблюдаваше жена си как лакомо унищожава пържената щука.
  – Това е последно, наистина не мога повече, ще се пръсна. – Елена взе по-голямата риба. – Не съм яла така, откакто изпращахме брат ми войник.
  – И кога беше това? – попита Деян.
  – Наистина много отдавна.
  – Брат ти трябва да е доста стар вече – закачи я той.
  – Не по-стар от апетита ми към рибата.
  Деян се обърна към Добрин.
  – Опита ли по-надолу, където е заблатено?
  – Вчера бях там.
  – Чудна работа! Сега има доста щука. Слагаш ли стоманен повод? Без него щуката прегризва влакното.
  – Слагам, разбира се.
  – С кой номер ловиш? Тук има големи риби, най-подходящо е с единица. И стръвта е много важна, кълве само на жива стръв.
  – Само жива стръв ползвам.
  – На теория сме добри, само дето на практика хич не ни бива – въздъхна Елена и преглътна последната хапка от щуката.
  – Рано напролет, когато рибата още не е пуснала хайвер, става и на блесна. – Деян вече не обясняваше на Добрин, по-скоро се перчеше пред Елена. – На облачно време – златиста, а на слънчево – сребриста. Хвърляш и теглиш бавно. Какви парчета съм хващал така!
  – Тук, на тази река? – учуди се Елена.
  – По-надолу, във вировете. Една година ми се случи нещо невероятно. Влязох да поплувам и изведнъж нещо лъсна във водата и потъна. Не разбрах какво беше, но после, като излязох на брега забелязах, че турската монета, дето я нося на врата си, я няма. Скъсала се верижката и потънала. Гмурках се, търсих, но нищо не намерих. Дъното – тинесто, не можеш да различиш дори камъните. Накрая се отказах. Върнах се на брега и се приготвих за риболов. Тоя ден много ми вървеше – и все на едро. Имаше едно парче, около метър дълго. Едва го измъкнах на брега. Като се прибрах вечерта и седнах да чистя рибата, точно от корема на тая, голямата, извадих турската си паричка.
  – Стига бе, не може да бъде – зяпна Елена.
  – Честна дума не си измислям! Ето, вижте. – Деян разкопча ризата си и им показа малка сребърна монета, окачена на верижка.
  Елена я погледна с кокетно възхищение.
  – Ето какво се казва добър улов, при това със сувенир в добавка – засмя се. После изгледа Добрин, който очевидно скучаеше и с досада добави. – Май трябва да си вървим. Стана късно, а утре тежък ден ни чака. – Гласът ѝ преливаше от ирония. – Благодаря за вечерята и дано успеем да се реваншираме.
  – Няма за какво, заповядайте пак, ще ми бъде приятно. – Деян погледна настойчиво Елена.
  – Пак ще дойдем – тя стисна за дълго ръката му.
  – Лека нощ. – Добрин се изправи и усети режеща болка в гърба – явно слънцето през деня му бе дошло в повече. Сигурно нямаше да успее да заспи.

  След като си легнаха, Елена изчака напрегнато двайсетина минути, заслушана в дишането на мъжа си. Беше равномерно и леко, значи спеше. Тя безшумно разкопча ципа на спалния си чувал и се измъкна. Предвидливо бе оставила палатката отворена, така че сега само помести платнището и се озова в тихата лунна нощ навън. Мина по мостчето и се запъти надолу по реката.

  Добрин усети движението в тъмнината до себе си, почувства студения нощен полъх, когато Елена излезе от палатката и после чу стъпките ѝ по паянтовото дървено мостче. Отвори очи и се загледа в мрака. Знаеше къде отива жена му, беше се случвало и друг път.

Мина цяла вечност, преди да долови повторно шум отвън. Тогава се стаи в завивката си и сполучливо се престори на заспал. Елена тихо се промъкна на мястото си, пъхна се в чувала и веднага се унесе. Луната беше преплувала небето и сега хвърляше коса светлина през страничния процеп на палатката. Галеше с бледи пръсти младото, стройно тяло на жена му, което носеше миризмата на слънце, полски билки и грях. Светлината посребряваше лицето ѝ, блестеше върху полуотворените ѝ устни, зад които заплашително се криеха ред бели зъби – малки и лъскави – досущ като на щуките, които Добрин цял ден бе ловил и пускал обратно в реката.

* – текстът е от дебютната книга на Мария Питерс „Тънко стъкло“ („АРС“, 2010 г.)

Коментарите са заключени.