„Бонбониерата“ („Парадигма“, 2011 г.) – дебютът на Яница Радева в прозата – вече е в книжарниците.
Първите отзиви вече разпознаха в книгата и „наследеното“ от поезията на Радева – вниманието към детайла, тежестта на недоизказаното… но това съвсем не е поетична книга. Това е книга за онези моменти, в които животът се оттича в ъглите на света, преди да връхлети отново и да поиска своето. Историята, разказана в тази книга, се случва на пътя – място за среща, сблъсък и разминаване, общата плът на отделните истории, пространство на изгубено равновесие, което само думите подреждат…
Героите са гласове…


Из „Бонбониерата“


  Ръката изглежда като допълнително монтирана, не синхронизира с тялото, щеше да си помисли утре, когато прояви снимките по старата и изпитана технология с ментол и натриев сулфит. Малко по-късно щеше да пусне радиото и да чуе новината, която щеше да разтърси града и да го накара да се върне към снимката на старата учителка по музика и внука ѝ, които току-що фотографира. Щеше настойчиво да звъни на домашния ѝ телефон, а после да се връща на черно-бялата снимка – това за него винаги е била истинската фотография, понеже запечатва лицата и чертите им по-иначе, но това непрофесионалистът не може да го усети, обаче нямаше да го помисли в онзи момент, а щеше да се опитва да успокои сърцебиенето, предизвикано от новините по радиото, с други думи, които употребява вместо таблетките за високо кръвно. И гледайки снимката, щеше да му се натрапи мисълта, че ръката с лакирани нокти изглежда допълнително монтирана, сякаш някой е взел отнякъде друга ръка и я е сложил на рамото на момчето, не отива на тялото, и най-вече на лицето, което, дори и грижливо напудрено, не може да изглежда по-младо от шейсет и осем години, ако и старата учителка по музика да се изкушава понякога да забрави някоя от тях. Но какъв ефект е това, не може ръката ѝ да изглежда така млада, без изпъкнали вени, без старчески петънца, които се появяват задължително с времето, когато кожата започне да се отпуска, първо като запетаи и точки, после като по-големи заоблени фигури, като чворове по клон; въпреки че тя пази ръцете си, не може да изглежда така, сякаш е ръка на жена в разцвета си, как ли се е отразила светлината, че се е получил този ефект, щеше да разсъждава и да не изпуска снимката от поглед. Сякаш не нейната, а нечия друга ръка е прегърнала момчето, а то, понеже е в онази възраст, когато вече момчетата не търпят да бъдат прегръщани покровителствено, е присвило устните си така, че горната се е сбръчкала.
  – Утре заминаваме за Свети Спас – обяви учителката по музика, ставайки от стола, на който беше позирала, когато той каза „готово”. – Миличкият – каза тя и докосна рамото на внука си, – има чуден глас, ще пее на фестивала утре, ако искаш, и ти ела – покани тя ласкаво някогашния си съученик, – вярвам, че ще направиш хубави снимки.
  Поканата беше по-скоро към доброто старо време, поне той така го почувства, но времето вече е друго, най-вече ние сме се променили и не сме така млади, гонят ни вместо старите спомени новите болежки от шиповете тук-там, помисли си фотографът, усмихна се и отказа любезно, с любезността на човек, преминал живота си в отбрано общество, снимал винаги с професионализъм, което значи със стремеж и усет към обекта, който не е само обект, а го приемаш като част от себе си, винаги със сигурност в изкуството си. Старата учителка по музика безспорно беше сред най-красивите му модели, и един от първите, но това беше толкова отдавна, защо да връщаме времето, защо да отваряме старите прашни кутии със спомени? Черен панталон и сива риза, необличани и нафталинени, чакат в най-долната преграда на гардероба единствената среща, която има да идва.






Яница Радева в „Кръстопът“.
Яница Радева в DICTUM.