.
чакаш да мине
пожарът на лятото
да се извали есента
зимата да се стопи
денят да заспи
чакаш нещо
отсъстваш
като цвета на водата
а чудото дебне от ъгъла
навярно е пристигнало преди теб
преди да осъмнеш
като някой друг
Кръстопът
електронно списание за литературата като събитие и събитията в литературата
авг.
21
0
коментара
Христина Гутева: чакаш
Етикети: електронно списание за литература, Електронно списание за литература "Кръстопът", литература, поезия, списание за литература, стихотворение, Христина Гутева
авг.
20
0
коментара
Йоана Стоянова: сладко от зрели експлозии
.
ако гневът ми успее
да се прояви не само в сънищата
и червените му коне
запръхтят в зрели тонове
червени ябълки заструят
от ноздрите им
малки експлозии
оплодят полето на мира консервирания
бурканен мир
hold your horses
ще крещи стражаря на познатото
hold your horses
ще крещи –
обери непознатите плодове
.
Прочети цялата публикация
авг.
19
0
коментара
Мила Люцканова: В края на думите
в края на думите бие
камбана
на финала оставаме
другите: тези, които ни
няма, и тези, които ги няма
.
Прочети цялата публикация
авг.
18
0
коментара
Гергана Атанасова: Бог е стихотворение
.
И е толкова кратко,
че човеците влизат в светлината му голи.
Притискат се кожа до кожа,
история до история,
за всяка история – кожа.
.
Прочети цялата публикация
авг.
17
0
коментара
Полина Господинова: без заглавие (Когато скачаш…)
.
Когато скачаш
от вълните на безлюдния бряг,
от костите на разкъсани мускули,
от масата на пустеещия стол,
когато скачаш в празното,
разрошено до лудост, легло,
знаеш, че където и да скачаш,
винаги летиш надолу.
.
Прочети цялата публикация
авг.
16
0
коментара
Нинко Кирилов: Лазар
.
Не ставай, Лазаре.
Каквото е предречено, ще те почака.
Послушай птиците, тъгите и
растежа на тревата.
Вземи касиопеята на спомена и мелпомената на ужаса,
скочи в реката. Не вярвай, Лазаре.
На нищо впито в думи нямай вяра.
Очите – стъклените топчета – продай за чаша сяра.
Ако извадят нож, кървѝ си насаме.
А ако някой се излъже
да те обича, поклони му се поне.
От разпилените коси по пода
сплети си шал или въже.
Но само в краен случай.
Човекът още е човек.
И има още да се учим.
И отпусни юздите, Лазаре,
крилете ти са твърде стегнати.
Все нещо цветно ще се случи.
Това важи за всеки цвят, дошъл от Него.
Предай ми знание, кажи ми всичкото
или поне почти. И научи ме да мълча
на всички от човешките езици.
А после ми кажи:
Стани, върви, бъди.
От тази тишина ще се родят достойни ангели.
И нека да им бъдем смели ученици
без дъно, без клишета и без пранги.
За отговор към книга и крило
(дори да е с едничка цел – перо)
смирено да посегнем.
авг.
15
0
коментара
Полина Господинова: без заглавие (Последната неделя на септември…)
.
Последната неделя
на септември ще се помни.
По бръчките на баба
ще плуват изпуснатите
дни.
По думите на мама
ще липсва колата,
която е трябвало да пристигне
вчера.
А кълвачът, обезумял, ще
рови последния останал
камък във двора на дядо.
Ако се пропука,
в историята
може би ще има дете,
което играе с птиците
на тишина.
.
Прочети цялата публикация
авг.
14
0
коментара
Гергана Атанасова: Световен ред за наивници
Във времето, в което да си забелязан,
измества смисъла
да правиш нещо истински забележително,
невидимото малцинство
излъсква подовете на света,
разтребва масите му,
проветрява
и излиза.
И оставя чисто.
Прочети цялата публикация
авг.
08
0
коментара
Полина Господинова: *** (Пътят първом прибира…)
Пътят
първом прибира
мъжете –
не оставят печати
техните стъпки.
Жените
прибира накрая –
стават нови
като зимна яка
на кондуктор.
Тяло и пръст –
преплетени релси.
В средата –
прегазено от тежестта –
остава наследството.
.
Прочети цялата публикация
авг.
07
0
коментара
Гергана Атанасова: Любовта
.
Продава прясна риба на пазара,
здрависва се с рибарите,
плюе през зъби тютюн след жените.
Държи твърд курс към хоризонта,
губи се от погледа,
губим се в Бермудския ѝ триъгълник.
Като клюн на албатрос
рови до кръв в сметището на влюбванията
и гладува.
Любовта
се страхува за теб,
докато ти се страхуваш.
Гали корема на разочарованията
и кара тялото да се чувства отхвърлено.
Има костен гребен в косата,
носи отровна ябълка
и е толкова вкусна.
Търпелива като лешояд –
пуска те от високото,
учи те да се пропукваш.
.
Прочети цялата публикация
авг.
06
0
коментара
Полина Господинова: без заглавие
Понякога сядам в скута на думите
и чакам да се изрекат,
да ми изкрещят имената на страха,
да ми посочат отсъствията
и празните фрази.
Понякога сядам в скута на думите,
но те шептят, те шептят.
.
Прочети цялата публикация
авг.
05
0
коментара
Ина Иванова: без заглавие…
…
Крем срещу ревматизъм и тютюн срещу тъга,
стара песен за русалка, която пееш само наум,
иначе вятърът се обръща, казват рибарите.
Утрините са бели като блажната боя за лодките,
а животът им протича пред очите на туристите:
студената пролет и лятото, ръждивият ноември,
даже зимата с редки снежинки
по зеленото като пасище Мраморно море.
Носиш към къщи хляб
пред обективите на туристите,
прибираш детето от училище, губиш на шах,
обувките ти се очукват, ръцете загрубяват,
душата се изнежва и вече подбира само добрите вести,
четвърт юзче мастика, за да си спомниш името на жена,
което си крещял срещу вълните отдавна,
твърде отдавна, когато още те болеше. И годините
минават вълна след вълна, а брегът се променя.
Сега присядаш гърбом към улицата с мотопедите
и глъчката на децата на пет езика,
гледаш морето като побратим,
коремът му е пълен с риби и русалки,
паметта ти – с изгреви и загуби.
нищо повече не искаш, освен да изпееш онази песен,
забранената, да я пуснеш по вятъра.
.
Прочети цялата публикация
авг.
04
0
коментара
Зорница Иванова: Стискаш себе си в шепи…
Стискаш себе си в шепи –
призрачно венчелистче,
изненадало зимата.
Смаляваш се с всяка година,
за да красиш дома, но да не дразниш
с цветовете на прокървил драконов плод.
Белите ти китки са скрити
в безопасната сянка на дрехите,
стискаш себе си, призрачно венчелистче –
градината е пуста без теб,
както светът на хищника е пуст без плячка.
.
.
.
авг.
03
0
коментара
Ина Иванова: … (не казвай нищо повече)
.
Не казвай нищо повече.
Достатъчно е да положиш
любимата си книга на корема ми,
твърдите ръбове на кориците
да погладиш с ръка, за да усетя
тежестта на хартията и премълчаното.
Нищо да не остане от нас.
Само една книга – кораб на Ной
в средоточието на света,
в средата на стаята,
пред олтара на безмълвието ни,
а някъде съвсем горе –
сводът на небесните ни погледи.
Прибоят на въобразеното,
който ни залива и ние му се оставяме,
невинни поклонници,
плът от плътта на всички човеци,
стръкче от семето на всички думи,
стръв и носталгия,
изнемога.
.
Прочети цялата публикация
авг.
02
0
коментара
Свилен Иванов: Еднакво далеч…
Еднакво далеч са
от края на лятото
дните му.
Играе си август на замъци в пясъка.
Отмала се крие
в късите сенки
по пладне.
Ей там е, зад ъгъла –
аха да го хванеш
и в топлата вечер се стапя.
.
Прочети цялата публикация