Георги Господинов: Старецът и морето*

Публикувано от на август 7, 2013 в 11:25 am.


  Длъжен съм още в началото на тази история да кажа, че в нея море изобщо не се появява, нито риба, дълга осемнадесет фута. На всичко отгоре никога не съм си падал кой знае колко по Хемингуей. Но на тази история би ѝ отивало да я разказва той, дори не мога да обясня защо. Държа да отбележа, че е съвсем истинска и дори прясна, макар всички продавачи на истории, дори измамниците прекупвачи да твърдят същото за своята стока. Започваме.
  Той беше старец, който живееше сам в къщата си на село и ето, вече осемдесет и четири дни се беше заинатил, че няма да продаде тази къща, докато е жив. Дъщеря му, която живееше в чужбина, беше намерила фирма, фирмата беше намерила купувачи, купувачите бяха англичани, парите бяха добри, въртяха се и други желаещи. Къщата беше на хубаво място, на високо, с гледка към планината и голям проветрив двор. Самата постройка обаче бавно сдаваше багажа, имаше нужда от едно здраво потягане, покривът да се пренареди, някои греди да се сменят. Старецът нямаше вече сили да го направи сам, нито пари да извика друг. Есента идваше и при първия дъжд в един от ъглите влагата започна да пълзи.
  Няма да се дам, казваше си старецът. Ще продам някои неща, ще събера суха пара и ще я попритегна. Връщаше кмета, който през ден го наобикаляше да провери дали инатът му не се е скършил. Няколко пъти кметът доведе и самите англичани, но старецът не се стресна и благо ги отряза. Чужди войски си довел, Петърчо (така се казваше кметът), ама няма да ме уплашите. Кажи им на тези хора да си търсят другаде къща, нямат какво да правят тука.
  Кметът каза, че хората дават добри пари и изрече сума, която старецът никога не бе виждал през живота си. Мястото са харесали те, казваше кметът, дреме им за къщата, ще я съборят, тя и сама ще падне, така че вземай парите и отивай при дъщеря си, докато те искат.
  Къщата не е моя, баща ми я е строил, а няма как да го питам вече дава ли я, не я ли дава, казваше старецът, обръщаше гръб и се изгубваше из високите треви на двора.
  Няма да се дам, повтаряше си и се чудеше на акъла на англичаните да зарежат бащините си къщи и да „завземат” чуждите. Че нали в тая къща са живели други хора, бе. Хайде, живите ще изгониш, ще им платиш, жив човек лесно се лъже, ама мъртвите как ще изгониш оттам, а, чудеше се старецът.
  Дъждовете обаче ставаха все по-чести, влагата вече превземаше целия ъгъл и северната стена, парите се стопяваха. И тогава, на осемдесет и петия ден, старецът реши да продаде каквото може от покъщнината, за да спаси къщата. Намери отнякъде голямо парче картон, привърза го с канап на вратичката и написа с големи букви „Продава се”, а отдолу с по-малки: „телевизор”.
  Прибра се вкъщи и изключи телевизора. Трябва да свиквам без него, помисли си. Но никой не поиска да купи телевизора нито на следващия, нито на по-следващия ден. Добре, каза си старецът, и огледа стаята, ще трябва да продам още нещо. Спря се на масата. За сам човек тя беше излишен лукс. Взе химикала и добави на картона „и здрава дървена маса с два стола”.
  Върна се пак в къщата и от този момент спря да се храни на масата. Обявена беше вече, трябваше да се приучва. Сядаше на леглото и хапваше набързо в скута си каквото има. И без маса можеше. Никой не я купи през следващите дни. Хората си имаха маси. Тогава дойде ред на леглото. Беше старо желязно легло с много здрава пружина, с изрисувани табли. Старецът си каза, че всеки би поискал такова легло. Взе химикала и добави на парчето картон „и желязно легло с изрисувани табли с лебеди”.
  Написа това и като влезе в стаята, леглото за него вече не съществуваше както и масата, двата стола и телевизорът. Ще свикна, каза си старецът, и без това спя колкото едно врабче. Свали дюшека на пода, зави се с кожуха и така лежа ококорен цяла вечер. Никой не купи леглото с лебедите.
  Добре, каза старецът, не щете телевизор, не щете маса, не щете легло… Какво искате… И реши да се раздели с бюфета. Бюфетът беше най-ценното нещо в тази къща, от плътно орехово дърво, резбован, подарък от кумовете за сватбата му, в долния ляв ъгъл беше изписано „За споменъ, 1937 г.”. Старецът извади отвътре неща, трупани с години, кърпи и дрехи, проядени от молците, чинии и лъжици. Нареди ги в единия ъгъл. Последно извади кат дрехи – нова риза и жилетка, приготвени предварително за последното му обличане, така правеха по този край. Излезе навън, секна се дълго в кърпата си, и само тресящите се рамене можеха да издадат, че реве. После взе химикала и добави на картона „и ореховия бюфет, да ме прости Господ”.
  Никой не поиска ореховия бюфет. Няколко дни по-късно старецът се реши на последна отчаяна постъпка. Нямаше друг избор, нямаше и какво друго останало да предложи. Почисти хубаво печката от пепелта, мина с бронз плочата отгоре и кюнеца, взе химикалката, излезе навън и в стопяващото се празно поле на парчето картон написа „и печка с 2 кубика дърва”.
  Замисли се малко и добави най-отдолу с много разкривен почерк: „друго нямам”.
  Повече не запали печката. Хранеше се в скута си, седнал на пода, не включваше телевизора, не поглеждаше към бюфета, лягаше вечер на земята, а сутрин все по-трудно раздвижваше старческото си тяло. Един ден излезе, надраска още нещо на картона и се прибра.
  Зимата се случи студена, през декември купувачите на къщи рязко намаляха, англичаните се върнаха в своите крепости, кметът се премести при сина си в града, а чакалите се настаниха в пустите дворове. Около Никулден заваля първият сняг и бавно затрупа парчето картон, свлякло се до вратичката.

Продава се телевизор,
и здрава дървена маса с два стола,
и желязно легло с изрисувани табли с лебеди,
и ореховия бюфет, да ме прости Господ,
и печка с 2 кубика дърва,
друго нямам.
А.Т. 1913-1996

* Разказът е част от новата книга на Георги Господинов – „И всичко стана луна“ – която, заедно с новото издание на „И други истории“, ще потегли тази вечер от печатните преси на „Жанет 45″ към книжарниците.
В „Кръстопът“ можете и да чуете разговор (на Валентин Дишев) с Георги Господинов за книгата

Георги Господинов







   Георги Господинов в „Кръстопът“.
   Георги Господинов в DICTUM.

6 коментара за “Георги Господинов: Старецът и морето*”