Утре вечер, преди предпремиерата на „Апокалпсисът идва в 6 вечерта“ (МГТ „Зад канала“, 19:00 часа – постановка Маргарита Младенова, сценография и костюми Даниела Ляхова, музика Асен Аврамов и с участието на актьорите:Илка Зафирова, Светлана Янчева, Владимир Пенев, Малин Кръстев, Пенко Господинов, Стоян Младенов, Никола Мутафов. Следващите две представления са на 09.01 и 23.01.2010 г.), ИК „Жанет 45“ ще представи сборник с двете пиеси на Георги Господинов (DJ и „Апокалипсисът идва в 6 вечерта“).
      Предлагаме ви аудиофрагмента „Апокалипсисът е много лична работа“ от интервю на Георги Господинов, по телефона, за ArsMedia (цялото интервю можете да чуете в утрешното издание на „Страници“ – предаването за литература на БНР – Радио Благоевград. Слушайте предаването и през интернет, всеки петък, след новините в 21:00 ч., чрез сайта на радиото):

Апокалипсисите ни

      Апокалипсисът не е непременно огън и жупел, глобален срив, конници, тръбящи ангели. По-скоро е минималистичен и ням. Понякога краят на света е нещо много лично и всекидневно. Идва в оня час на ранното есенно свечеряване, в онези минути, когато светлината вече си е отишла, а мракът още не е дошъл. В тази дълга минута се случват историите тук. Минутата преди.
      В късния октомври един град е в парализа, под заплахата на невидим снайперист. Хората са залепени за телевизорите, за извънредните вечерни новини в 6. Това е и предпочитаното време на убийствата, и часът, в който се събуждат демоните на страха и самотата, излизат наяве дълго премълчавани тайни, час на внезапни откровения и отмъщения. Всеки би могъл да е убиец. И жертва.
      Истории за това как минаха 90-те и как влязохме в новото хилядолетие с по един микроапокалипсис в аванс.
      Истории, сенки и гласове, които се навързват, допират, понякога през отделна фраза, за да дадат силуета на едно тяло, ранимо, неразказано, направено от самота и неосъщественост.
      Героите – мигранти и уседнали, са изправени всеки пред вратите на собствения си мрак. Достатъчно е едно убийство или дори слухът за него, за да зейнат пробойните в обществения договор. След целия опит, който имаме с театъра и терора, стига пушката (снайперът) само да се спомене, и вече е част от действието, вече „гърми” в главите ни.
      Пиесата изследва тъкмо тази точка на счупване в общото ни живеене, отвъд която крехките примирия с другите са нарушени. Дали градът не използва снайпериста като алиби? Дали всъщност не го измисля, за да извърши своите малки и големи, дълго потискани вечерни убийства… Или да ги разкаже.
      Пиеса за неслучилото се, от което са направени нашите апокалипсиси. За акордеоните на срама ни.
      И накрая следното богохулно (за Бога на театъра) допускане: драматургичното не е същинска част от случващото ни се. Да го кажа по-крайно, в липсата на драматургия е същинския ужас на живота, същината на драмата. Нямаме друго срещу Апокалипсиса освен личната си история. Без да сме сигурни в окото и ухото, готови да ни изслушат, говорим пипнешком като деца в тъмното. Единственото, което знаем, е, че докато разказваме, сме живи. Дори да разказваме за края.
      Защото апокалипсисът наистина е много лична работа.
      П.С.: Ще ми се тангото на тъгата, тягата на тъгата, скритата ѝ енергия, а не меланхолия, да движи представлението.

Георги Господинов

      Георги Господинов в „Кръстопът“.