Новият роман – “Слава” (“Ruhm”, 2009) – на младия немски писател Даниел Келман разбуди литературните духове в началото на годината. След тригодишно мълчание, съпровождащо главозамайващия успех на романа му “Измерването на света”, който с 1,4 милиона продадени екземпляра се превърна в най-успешния немски роман за последните десетилетия, Келман представя на читателската аудитория една книга-провокация.
“Слава” се състои от 9 самостоятелни истории. В романа няма главен герой. Всяка история е написана в различен стил – има разкази в диалогична форма, има и такива, изградени изцяло като повествователен монолог. Езикът е понякога изпълнен с резки изрази и кратки изречения, а в следващата история пък се леят дълги и спокойни потоци, все едно това са истории, които не са част от общ роман; истории, умишлено разграничаващи се една от друга, демонстриращи своята независимост, въпреки “кукичките”, с помощта на които повествователните късове се захващат в нестабилна и безформена композиция.
“Слава” са девет къса битие, подвижни плоскости, кореспондиращи една с друга, взаимно свързани чрез детайли, предмети или характери, рефериращи към обекти от романа и извън него. От своя страна тези късове битие принадлежат към различни измерения – те са описания на реалния свят или описания на един романен или виртуален свят. Но има и такива, които са гранични – огледални: те пропускат героите от другата страна, превръщат ги във фигури на роман, а дали този роман не е поредната плоскост, обитавана от самия читател, остава понякога загадка.
Диалозите се водят както в рамката на отделните истории, така и извън тях – виртуални герои разговарят с реални, писателят си бъбри с героиня на разказ, звънят мобилни телефони. Самият роман започва с историята на компютърен техник, сдобил се с мобилен телефон, но, поради фатална и уж абсолютно недопустима грешка, се оказва, че номерът му всъщност вече принадлежи на известен артист. Така телефонът се превръща в оръжие, което размества пластовете, доближава светове, прехвърля ежедневието на звездата в скромния живот на техника. Една на пръв поглед обикновена историйка, без претенции.
Който очаква фатализми или героични пози в “Слава”, е на грешен път. Историите са семпли, дори банални, но тази баналност, която може би е умишлено търсена, е разтърсена от чудовищната медиалност на най-новото време. Нищо в света на читателя и в света на романа не е същото, каквото винаги е било. Тук вече има Youtube, има писател, който чете форуми, за да разбере себе си чрез коментарите на другите, коригира в Уикипедия биографията си и променяйки виртуалния свят, губи своята идентичност за сметка на друга, премоделирана . “Тук” и “сега” в романа са най-спорните кореспонденции за място и време. Линейността е разбита, подвижните плоскости се пренареждат с мимолетни връзки – иззвъняването на телефон, уж случайното мяркане на герой, познат от друга история. Образите са схематични, те присъстват сякаш само за да изпълват рамката на романа и да създават движение, те са фигури в една драматична интермедиалност, която е извън техния контрол.
Роман без главен герой и без сюжет, роман, който не е статичен, а изпълнен с движение, срещи и случки, може ли да има такъв роман? Този въпрос си задава писателят Лео Рихтер – един от персонажите в “Слава“, в когото по-внимателният читател вероятно би открил известни прилики със самия Келман, но прилики не суетно натрапчиви, а представени като карикатурен автопортрет. Затова никак не е странно, когато Келман споделя, че заглавието на романа е иронично. Нещо, което някои критици поставиха под съмнение, а онлайн изданието “Цайт” публикува статия, в която романът бе наречен “огледално гладка дизайнерска литература” и “една лишена от хумор и скромна книга”. Всъщност това, което не могат да простят на Келман е неговата медийност, облечена с непрестанното изтъкване на изключителната му скромност, една протестантска въздържаност и умереност, което не съвпада със самоуверения тон на автора в романите му.
Но каквото и да се казва за “Слава”, неговата най-голяма слабост е, че е следващият роман. Да напишеш бестселър още в началото на писателската си кариера, като 30-годишен почти новак, трябва да е истинско проклятие. Келман е наясно с това. Сега той написа роман, който няма да стане бестселър, но поради автоматизма на интереса към личността Келман, той няма да остане и незабелязан. Лакомата читателска аудитория очаква да види, да сравни двата романа, които по структура и художествено изпълнение всъщност са несравними. Авторът споделя, че “Слава” е написан заради самата литература, заради естетиката на писането и определя този роман като най-доброто, което е създал досега.
Романът не е обемист. Простира се върху 200 страници, които са достатъчни да убият времето във влака от Мюнхен до Брюксел – така е описана и формата на фиктивния роман в романа, този на суетния писател Лео Рихтер. И не е ли това още една ирония за измерването на времето, което днес (вече и отново) не е линейно, а е преживяно време; то е сбор от съпоставими късове лично преживяно. И тук откриваме друга уникална черта на “Слава” – в този роман без главен герой формата е интегрирана в повествованието, тя го измества и омаловажава.
Уникална е и композицията. Романът е с постмодерна конструкция, но всяка от историите сама за себе си е реалистична. И от напрежението между тази реалистичност и тематизираната чрез нея загуба на усещането за реалност, за истинност, за линейност, за подреденост, конструкцията на романа се разпада и си противоречи. Противоречи на всичко, което е вярно и тази илюзия е пленяваща.
Преди дни, говорейки за най-новите немски романи от последните месеци, ежедневникът “Франкфуртер Алгемайне Цайтунг” (ФАЦ) не без основание зададе въпроса, не достигна ли литературата ръба на постмодерното? Това, което Келман и съвременниците му предлагат с новите немски романи от началото на годината, не е чист постмодернизъм. Това е вече друга негова версия, завръщане към саморефлекцията на концептуалните форми, при които картините са изпразнени от съдържание и са само рамка. ФАЦ дава едно хитроумно име на този феномен – нарича го „постмодернизъм 2.0“.
Източник: арт ехо!
