Земен, страхът
е така изрисуван отвътре,
с толкова майсторска перспектива,
че домът му изглежда да няма защитни стени,
че изглежда направо безкраен…
Храсти
С ножица
върнах гроба в реални граници.
Общителната зеленина,
която приижда отвътре
и протяга клонки над околните гробове,
бе прилежно отрязана.
После в прегръдките ми – и на боклука.
Ограничителна заповед
Два-три тайни проблясъка,
сместени неудобно на резервната скамейка
между шумния страх и шавливото отегчение –
най-подготвените играчи за мача,
който обаче приключи.
Това е
осуетено стихотворение,
изтървало завинаги курса на същинските думи.
В него щях да разкажа
как в един момент сложих сандалите в раницата
и слизах от кораба безсрамно бос – остров след остров, –
а по петите се смеси прахта на уютни пристанища.
И когато – най-после, но бързо – пристигнахме там,
докъдето се стига за девет години,
горделив познавач на клишета се опита да ни разколебае:
„Негово царство е всъщност Левкада, откъдето сте тръгнали,
този остров е малък за ваше и негово царство…”
Без да знае, че по петите ми вече живеят щастливо
всички острови,
едновременно.
* – Стихотворенията не са от подготвяната за печат нова книга на Марин Бодаков „Северна тетрадка“. Първато им публикация бе в бр. 33 – 15 октомври 2013 г. – на „Литературен Вестник“ (с водещ редактор на броя Силвия Чолева).
май 12th, 2014 at 1:17
[…] Бодаков (заглавието на публикацията е на редактора): 1. “Това е осуетено стихотворение…“: […]