На мястото на ятото скорци е зейнал въздухът.
Догаря бавно в печките горивото. Изглежда като рай.
Не е. Не е и ад, все още. Старците протяжно пеят
под напуканите сводове. Едно дете, което да ги слуша
там някъде в чужбина, е достатъчно. Отекването на баладата
да го държи изправено. Насън се плъзгат тежки, мрачни птици
и светлината идва само от нагоните. Бръснач просветва
по невинното лице и нежната му форма е геройство. Разпадите
на спомена не стават дори за чернова на плах сонет – така говорят.
възможно е. А черновата ще е черна. Но за мен сега е важна
недостатъчната страст на думата, която кара семената
да се пръснат в неистова експлозия от цвят. Така че
почти физически усещам – ненапразен е целият кошмарен вой
на спящите, духа и тялото на този век насочвам към акведукта на речта.
Стихотворението е от публикуваната на български език от Издателство за поезия „Да“ книга на Алеш Дебеляк „Край на носталгията” (на словенски стихотворението е публикувано в книгата „Град и дете“, 1996 г.). Превод от словенски: Людмила Миндова.
