Най-новата „Тиха книга“ на В. Дишев, от-стоейки във времето най-далече от „Четири“, май само привидно парадоксално е така близка до всъщност промисъла в дебютната му тетралогия (не можех да не се сетя за едно някога обещано завръщане, пък и митът / е неразбраното / което те подрежда)…
  Докато „разлиствах“ пренаписаните електронни страници на тази книга преди нейното второ издание, рекох си: станала е „още по-тиха“ –доколкото бе това изобщо възможно. И тук през пределно пестеливо изразената авторефлексия добре се вижда запомнената от предходните книги на автора негова идентичност, с разпознаваемите минималистичен, прорязващ рисунък, с изумителната яснота – и в мисловността, и в образа. Яснота като от мълния в тъмното. Далеч по-сбит в тази книга е контекстът на културните препратки (вкл. в сравнение с „RES (или палеонтология на поетическото тяло)”, с „Ортелий“ или с „Маргьорит (и други регистри)”), но и този път нейната систематичност е не просто лична поетична равносметка. Подозирам, тук приключва в българската поетична традиция цяла фаза от тематизирането и на езика, и на езика на мълчанието (т.е. започва нова фаза, доколкото следва да има движение, и ако е жив езикът ни…), понеже – да, несъмнено: Смъртта е неподвижен език.
  Смирението в простотата като по-друго измерение на тихостта и в „Тиха(та) книга“ не е манифестирано. То е неизречимо „манифестно“ бидейки автентично. Правя варварски баналното (т.е. неприлично) уточнение по-горе, понеже, струва ми се – ако това остане неразбрано, биха останали непонятни и ентелехията в този много индивидуален поетичен стил, и „фотонното“ му излъчване:

видях ангел да плаче / със затворени очи // дори и за него / страшното беше / отвътре

  А и битието / има проста / оптика… И непосредственото звучене отново е „примамка“ за тъкмо интелектуалния опит – понеже въпросната, съвсем не-изиграна непосредственост, приспива инстинктивните „неохота за“ и „уплахи от“ апофтегматичност на въпросния опит. Така стават поне една идея по-възможни чуването, виждането, мисленето, чувстването, писането на стих… т.е. провижданията (или по-правилно „про-чувания“-та) на смисъла: светът е слух / живеенето – прочит.
  И разбира се:.. разказите / за високи сводове / винаги мълчат за тайната (…).

  Второто издание на книгата бе вписано в трилогията „Тезей“, номинирана през 2015 г. за Национална награда за принос в българската книжовна култура „Христо Г. Данов“ (раздел „Българска художествена литература“).

Ваня Стефанова в „Кръстопът“.