Първи ден

1.

  Щом зърна на вратата на хотела трите странни фигури, които приближаваха към рецепцията, дежурният Павел Зуна усети леко пробождане, което тръгна от левия палец на крака му и спря някъде в основата на гръбнака. Или пък обратно, премина от гръбнака към левия пръст на крака му. Павел Зуна не беше ревматолог, а рецепционист, и носеше душа на рецепционист, а не на поет, затова не тръгна да разсъждава над сензационната случка, още повече че съществата, които приближаваха, привлякоха цялото му внимание с живописния си вид. Най-отпред в инвалидна количка седеше дребничка старица с крака, пъхнати в голям кожен ботуш. Миниатюрното създание трудно можеше да се нарече човек, по-скоро беше остатък от човешко същество, хуманоиден скрап. Беше толкова мъничка и тъй съсухрена, че ботушът ѝ впечатляваше с размера си повече от самата нея. Бабичката имаше дребно личице, което се състоеше от череп и сбръчкана кожа, нахлузена върху черепа като найлонов чорап. Косата ѝ беше бяла, гъста, късо подстригана, носът – закривен. Сиво-сините ѝ очи проблясваха живо. На коленете си държеше възголяма кожена чанта. Втората, която буташе количката, бе необикновено висока, стройна, с удивително изправена стойка за възрастта си. Макар че Павел Зуна не спадаше към ниските мъже, на око прецени, че стига едва до раменете на високата госпожа. Третата беше ниска, задъхваща се блондинка с коса, съсипана от прекалената употреба на перхидрол, с големи златни кръгли обици и едри гърди, които с тежестта си я теглеха напред. Кариерата на Павел Зуна като рецепционист не беше нито кратка, нито неуспешна, нито дори безинтересна, с други думи – беше се нагледал на какво ли не – и на виолетови коси, и на още по-масивни обици. Въпреки това не помнеше някога, на рецепцията или в живота, да е виждал женски гърди, по-внушителни от тези на запъхтяната блондинка.

  Павел Зуна беше опитен рецепционист със специална дарба. Сякаш имаше вграден финансов скенер, който поне до този момент действаше безпогрешно: умееше от пръв поглед да отгатне към коя класа принадлежи даден човек, както и какъв е финансовият му статус. Ако не беше толкова предан на своята професия, всяка данъчна служба на света би го купила с радост, толкова непогрешим бе в преценката си за тежестта на чуждите джобове. Накратко, Зуна бе готов да се закълне, че необикновената тройка се е озовала по погрешка в хотела.
  – Добър ден, скъпи дами, какво мога да направя за вас? Вие май нещо сте се заблудили? – каза Зуна с онзи покровителствен тон, с който медицинският персонал в болниците и старческите домове разговаря с възрастните пациенти.
  – Това „Гранд хотел Н“ ли е? – попита високата госпожа.
  – Точно така.
  – Значи не сме се заблудили – отговори дамата и подаде на Павел Зуна три паспорта.
  Рецепционистът отново почувства пробождането в крака, този път толкова силно и болезнено, че му спря дъхът. Ала с рутината на супер професионалист той се усмихна любезно и се зае да проверява имената в компютъра. Лицето му, огряно от светлината на екрана, ставаше все по-бледо, отчасти от болката, отчасти от изненада. Двата най-хубави и най-скъпи апартамента в хотела бяха резервирани на имената от паспортите.
  – Извинете, а колко дълго ще останете? Тук не виждам дата на заминаване… – рече Павел Зуна с тона на човек, на когото току-що са накърнили професионалната чест.
  – Може би два дни… – промърмори дрезгаво малката бабичка.
  – Може и пет… – подхвърли сухо високата дама.
  – А може и завинаги – пропя блондинката.
  – Разбирам… – проточи Зуна, който абсолютно нищо не разбираше. – Кредитната карта, ако обичате!
  – Плащаме в брой! – заяви блондинката с едрите гърди и примлясна, сякаш току-що бе хапнала вкусен залък.
  Бабичката в инвалидната количка потвърди безмълвно думите ѝ и дръпна ципа на кожената чанта, която държеше спокойно на коленете си. Павел Зуна се поприведе и видя в чантата евробанкноти, надиплени грижливо на дебели пачки.
  – Ясно – каза Павел Зуна, усетил как всичко в главата му се завъртя. – Дамите на възраст винаги плащат кеш…
  Във вградения скенер на рецепциониста явно се беше случила сериозна повреда и това го уязви. Той махна немощно с ръка и в същия миг се появиха трима пикола в униформите на хотела.
  – Момчета, помогнете на дамите да се настанят. Президентске апартма! Цизарске апартма! – изкомандва Зуна, като им връчваше ключовете.

  Заобиколени от хотелския персонал от мъжки пол, трите женски същества се понесоха към асансьора. Павел Зуна успя да зърне как изненадващ полъх на вятъра отрони няколко цветчета от пищния букет, аранжиран в китайската ваза на рецепцията, а после пред очите му притъмня. Болката от левия пръст на крака му се устреми нагоре. Така го преряза в гръбнака, че буквално рухна на пода.

  Разположил се удобно в един от фотьойлите на лоби бара, с крайчеца на окото си Арнош Козени следеше цялата сцена. Пенсиониран адвокат, той беше нещо като част от инвентара на „Гранд хотел Н“. Идваше тук всяка сутрин на капучино, преглеждаше новите вестници и изпушваше пурата си. Около пет следобед се появяваше отново, но този път в кафенето „Гранд Н“, а надвечер се мотаеше в хотелското казино. Арнош Козени беше на седемдесет-осемдесет години, в добре запазено състояние. Носеше костюм в пясъчен цвят, току-що изгладена светлосиня риза с папионка в подобен нюанс, а на краката си имаше платнени обувки в тон с цвета на костюма.

  Докато преглеждаше вестниците, Арнош се натъкна на новината, че чешките ветеринари са открили неидентифициран вирус на птичи грип в две ферми в околностите на Норин. Ветеринарите потвърждаваха, че става въпрос за вируса Н5, но не бяха сигурни дали е от вида H5N1, който, ако не се вземат навреме нужните мерки, би могъл да се окаже смъртоносен за хората, както испанската треска от 1914 година. Пишеше, че през последните дни вирусът се появил в над тридесет държави. Според изявлението на Йозеф Дубен, говорител на чешката ветеринарна служба, все още не било взето решение дали да се пристъпи към обеззаразяване на двете ферми с открития вирус на Н5, или не. Засега в радиус от три километра била наложена карантина.

  Новината привлече вниманието на Арнош заради Норин, където живееше първата му съпруга Ярмила. Не ѝ се беше обаждал повече от година. Ето добър повод да си побъбрят, помисли си Арнош Козени и дръпна с наслада от пурата си…

  Откъсът е от романа на Дубравка Угрешич „Баба Яга снесла яйце”, публикуван от Издателство „Панорама” в превод на Русанка Ляпова.
  „Хърватската писателка Дубравка Угрешич (1949) е добре позната на българските читатели, но освен с романите и есеистичните ѝ сборници, в съзнанието на нейните почитатели името ѝ е свързано с още два факта – българските ѝ корени и процесът срещу хърватските „вещици” през 1992 г., обвинил пет хърватски интелектуалки в национална измяна и довел до доброволното изгнаничество на Угрешич. Тези две теми откриваме и в романа „Баба Яга снесла яйце“. Книгата е разделена на три части и в тях по различен начин е представена фигурата на вещицата от славянската митология, а докато ни въвлича неусетно в света на вълшебната приказка, Угрешич си разчиства сметките с едно от господстващите табута на нашето съвремие – табуто върху старостта и смъртта. Нестандартният подход към темата, забавна смесица от фолклор, феминизъм, текстови анализи, политика и пътепис, донася на Дубравка Угрешич американската литературна награда James Tiptree, присъдена през 2010 година като поредно признание за безспорния ѝ талант” – припомня анонсът на издателя…