Те знаят, че система, която успява да смаже
жертвата си преди да е стъпила на ешафода…
е възможно най-добрият начин да държиш
абсолютно всички в подчинение. В робство.
Няма нищо по-кошмарно от тези върволици
хора, вървящи като чучела към своята смърт.
Давид Русе
Данило Киш публикува „Хомо поетикус“ през 1983 г. Това е книга, която съдържа голяма част от есетата и интервютата от появилите се десетина години по-рано „По-етика І“ и „По-етика ІІ“. Киш, който вече е познат като белетрист в сръбската литература с издадените дотогава четири романа и един сборник с разкази, със своите есеистични книги прави забележителен обрат, важен не само в собственото му творчество, а и в цялата – тогава югославска – литература. „По-етика“ е книга, която още на нивото на заглавието си създава очаквания за нещо, същностно за светогледа на Киш – търсенето на онази, доловима само от много чувствително око, пресечна точка между етика и поетика. За Киш поетиката е по-висша етика, етика в сравнителна степен. Не отрицание, а допълване и задълбочаване.
Тази пресечна точка вълнува Киш и в романа му „Пясъчен часовник“, който се появява в една и съща година с „По-етика І“ (през 1972 г.), но по-нататък ще се разгърне още повече в сборника с разкази „Гробница за Борис Давидович“ (1976). Не е случайно, че именно тази книга предизвиква острата реакция на литературната критика. Критика, афиширала се като „поетическа“ (Киш е обвинен в плагиатство), но в действителност с дълбоко политически подбуди в основата си.
Макар и в друга жанрова форма, „Гробница за Борис Давидович“ е своеобразно продължение на „Пясъчен часовник“. Това са книги, които говорят за политическия кошмар на ХХ век, за тоталитарните режими. „Пясъчен часовник“ говори за полицейщината на хитлеризма, „Гробница за Борис Давидович“ – за полицейщината на болшевизма. Разбира се, че втората книга в България през 1983 г. е възможна само в ръкопис, но тук не става въпрос за България, а за Югославия. Държава, която по това време има далеч по-голяма свобода на словото, държава с огромен избор преводна литература; държава, в която „Поробеният разум“ на Чеслав Милош е публикуван далеч преди да е възможна появата на тази книга в родината на нейния автор. Скандалът естествено е заради алюзиите. Алюзиите с Голи оток, югославският вариант на ГУЛАГ, алюзиите с политическата реалност в държавата на Тито. И, разбира се, заради онова, което като послание тук е изразено с хладнокръвието на хирург – в привидно полюсния художествен свят на Киш тоталитаризмът е без изход. Жертвата и злодеят са противоположни като абстракции, но не и като реално човешко съществуване. Фигурата на „хомо луденс“, на убития в нацистките концлагери баща, е завинаги погребана в „Пясъчен часовник“. Там е останала убита последната жертва. В „Гробница за Борис Давидович“ жертвата и нейният палач се доближават до степен на преливане. Няма жертви сред живите. Там има само злодеи. Терорът е събудил звяра у всеки. Затова и първият разказ от този сборник започва със смъртта на героя. Героинята с емблематичното име – Хана Кшижевска, чиито предсмъртни „проклятия и молитви“ на няколко езика ще бъдат опаката страна на един свят на вечната вавилонска суматоха.
“Homo poeticus” и “Homo politicus“ са есеистичните полюсни варианти на онази двойка, която пресича цялата проза на Киш; двойка, която представлява реплика към Камю и Кьостлер, към полюсите на „йогата“ и „комисаря“, описващи най-красноречиво спрялото време на терора. “Homo poeticus” обаче е, но същевременно и не е отрицание на политическото. Киш не е аполитичен автор в никой случай и този есеистичен подбор показва това. Тук са включени някои от ключовите му текстове по отношение на политическата реалност. Може да се каже така – Киш прави по-етически анализ на политиката, в неговото художествено съзнание всяко политическо действие се осмисля от гледната точка на естетиката и на отношението, което показва спрямо нея. И още нещо – Киш не е морализатор или поне моралното послание при него е в действителност естетическо. Защото етиката за него е въпрос на естетика. Етичният избор е всъщност естетически.
Може би по-крайното противопоставяне в есеистиката на Киш е прокарано не толкова между “Homo poeticus” и “Homo politicus“, колкото между „генералите и поетите“, между „надеждата и безнадеждността“, както гласят заглавията на две от неговите есета. В тях ясно се вижда осъзнаването на литературното пространство като място на надеждата и смисъла, като „последно убежище на здравия разум“, ако цитираме още едно блестящо негово есе. Като онази вълшебна формула „въпреки всичко“, която е поетическият вариант на Киш да каже онова, което през 1989 г. в свое стихотворение ще каже българският поет Иван Радоев: „Аз търся поетическо убежище“.
Това „поетическо убежище“ е мястото, където жертвите на политическия терор могат да намерят изход от „баналността на злото“, да си послужим тук с ярката метафора на Хана Аренд. Изход, какъвто светът не дава. Изход, какъвто съществува единствено в литературата.
Литературата обаче не е „пастирска идилия“, не спира да повтаря Киш. Тя е свят, който не се уморява да разказва за кошмара и безумието, за политическия терор, но и за политическата мисъл. Защото Хана Кшижевска на Киш е литературният образ на Хана Аренд. Предсмъртните стенания на унгарски, румънски, украински и идиш, които изговаря Кшижевска, са по-етическата „снимка“ на света, който в името на вечността възпроизвежда единствено „баналността на злото“. Защото общество, което в отрицание на политиката унищожава и своята политическа мисъл, е обречено да живее в политически терор. Да живее с Айхман, но без Хана Аренд.
Знам, че Милан Кундера е знаел това, когато в есето си за Киш пише следното: „Клето човечество, което иска да направи Айхман безсмъртен, а е готово да забрави Данило Киш.“* Клето човечество, което не подозира, че изход все пак има. Че един писател казва: “Homo poeticus, въпреки всичко”.
________________
* Есето на Милан Кундера е със заглавие „Данило Киш, велик и невидим писател“ и в превода на Нева Мичева може да се прочете в брой 28 на Литературен вестник от 17-23.09.2014 г.
Книгата с избрани есета на Данило Киш “Homo poeticus” съдържа подбор от три есеистични книги на автора – „Varia” (1995), “Homo poeticus” (1983) и „Живот, литература“ (1990) и предстои да бъде публикувана от издателство „Факел Eкспрес“ до края на годината.
