Мъглата демонстрираше като недоволен от правителството си народ по улиците, по парковете и междублоковите пространства, по поляните в покрайнините и върху паркинга пред летището. На паркинга имаше автомобили, бусове и камиони. В настъпващата нощ окачените на високи метални пилони лампи опитваха да разпръснат мъглата. В резултат десетките превозни средства и сенките на хората между тях сякаш плуваха в айрян, с плавните движения на паяци, танцуващи към жертвата си. Някъде се чу лай. Дали заради мъглата, или заради умората, Оливър не успя да разбере къде са кучетата.

  Дмитри, международният координатор на Географското Общество, размени няколко думи с шофьора на автобуса. После се изправи на пътеката между седалките и се провикна на английски:

  – Пичове, стойте си по местата. Ще сляза да видя какво става и ще се върна да ви кажа.

  Студентите започнаха да се протягат и да бърборят. Оливър погледна Тина, тъмните кръгове под сините Ѝ очи и смачканата от спане в неудобна поза кожа на лицето, мазната коса и объркания поглед. Без да влага особен смисъл в думите си, каза:

  – Всичко ще бъде наред.

  – Ich weiß – отвърна Тина.

  Дмитри влезе обратно в автобуса след петнадесет минути. Имаше кисело изражение, което не бе трудно имайки предвид двата диоптъра и половина късогледство. Сега обаче извивката на устните му подсказваше също яд.

  – Слушайте сега – обясни ситуацията той. – Тия навън с камионите и джиповете носят автомати. Носят автомати, защото са от армията. Армията е тук, защото Путин каца тази сутрин. Летището е отцепено, всичко се претърсва основно. Не може да има друг самолет във въздушното пространство на Хакасия, докато Путин е там, което значи, че полетът ни се отлага. Ще излетим сутринта.

  Студентите изпълниха автобуса с въздишки и мърморене. Дмитри направи жест с двете си ръце да млъкнат.

  – Добрата новина е, че говорих с началника на ония – кимна към все по-сгъстяващия се мрак на паркинга – и ни разрешиха да влезем в сградата. Ще можете да се разтегнете и да дремнете още няколко часа на пейките, или на пода. Сега, слизаме, взимате си багажа и тръгваме. Стойте един до друг и даже не гледайте войниците. В Русия не се ебавате с полицията. Още по-малко с армията. А, да, още нещо. Имат немски овчарки с много добро обоняние и още по-силно развит афинитет към човешко месо.

  Свършиха работата възможно най-експедитивно. Шофьорът на автобуса и Дмитри помогнаха с разтоварването на туристическите раници от багажното отделение. Всеки взе своята и тръгнаха в индианска нишка към сградата. Усещаха присъствието на войниците около себе си в тъмното. Повечето студенти гледаха в краката си. Минаха без проблеми покрай поста при двойната врата. Тук, за разлика от Шереметево и Домодедово, липсваха детектори за метал и скенери. Двамата войници – по един от всяка страна на летящата врата, им хвърлиха празни погледи. С една ръка подпираха приклада на автомата Калашников към раменете си, около другата бяха овързали каишите на кучетата – едри немски овчарки, които седяха с изплезени езици в краката им. Разтовариха багажа в центъра на халето. На идване Абакан напомняше потънал в мъгла призрачен град. Летището представляваше пусто хале, което заради празнотата си изглеждаше просторно, а заради царящия полумрак създаваше усещането, че са герои в скандинавски филм на ужасите. Единствено автоматите за кафе и тоалетните в приземния етаж работеха, дълги редици клекала с паянтови прегради между тях. Сега светеха много повече лампи. Разликата беше неприятна, защото флуоресцентните пури жужаха силно, звукът се натягаше в мозъка и докарваше главоболие. Освен това, помисли си Оливър, съвсем скоро светлината щеше да им докара и смъдене в очите. Летището вонеше на хлор и болничен коридор. Войниците в своите зелени като листа на маслина униформи, с накривени фуражки и готови за стрелба оръжия, крачеха на групи по двама-трима. Говореха на висок глас, смееха се и сочеха с бързи, отривисти движения чужденците. Някой хвана Оливър за лакътя.

  – Искаш ли да се измъкнеш оттук? – пита Дмитри.

  – В смисъл?

  – В смисъл, че ще висим поне десет, ако не и дванадесет часа тук. Искаш ли да се ръбиш на тоя каменен под или предпочиташ да дойдеш с мен до града?

  Първата му реакция беше да пита какво ще правят в Абакан. Съобрази, че каквото и да е, ще бъде по-добро от прекарването на вечерта тук. Оливър кимна.

  – Окей.

  – Ще се обадя за такси и ще дойда да те взема, като стане време – каза Дмитри и се отдалечи.

  Студеният дъжд, вятърът и няколко силни бури през равни интервали от време теглиха рязко чертата между лято и есен в Тува, но преди да застудее и да стане мокро, с Тина и Артьом, с Катя, Ивайло и Фелипе прекараха няколко прекрасни вечери на открито, сгушени един до друг около лагерния огън. Момичетата месеха тесто от сол, вода и брашно, за което плащаха на един от шофьорите на лагера да им носи. Ваня караше военния камион ГАЗ всеки ден по петдесет километра през черните пътища до Кизил и после обратно. Зареждаше провизии за полевата кухня. За четири седмици им донесе три пакета брашно, две кутии нес кафе, цигари и шоколад. Ваня се смееше и ги наричаше мои ребята, тресеше мощния си корем (така и не разбраха как е възможно да носи нещо толкова чудовищно върху тънките крака, около които крачолите на омазани с машинно масло панталони се усукваха като корабни платна) и разказваше истории на руски, трите думи английски, които знаеше, и ръкомахания. Не разбираха нищо, но се смееха искрено. Ваня удари джакпота с работата си за Руското Географско Общество. През годината работеше като шофьор на боклукчийска кола и на снегорин в Кизил, но за три месеца през лятото службата му се изчерпваше с ежедневни разходки до Кизил, за да пазарува хранителни продукти за лагера на доброволната археологическо-географска експедиция в долината на Скитските царе. Катерина Симеоновна, началничката на лагера, заедно с мъжа Ѝ Коля, идваха от време на време с него, но обикновено ползваха собствения си джип. Веднъж седмично вземаха студенти с тях. Водеха ги на пазар и при шамана в етнографския музей. Дъртият мошеник им гледаше на камъчета и обясняваше за духовете, природата, живота. Ваня вършеше по-полезна работа. Неговите хлапета караха едно от руските момичета да напише списък с нещата, които искат, после хлапетата му даваха листчето и пари, а той им пазаруваше. Към края на смяната даже купи бутилка водка, въпреки че след цирковете миналата година алкохолът в лагера бе строго забранен. Ваня не виждаше проблем. Това бяха двадесетгодишни момичета и момчета, млади, и силни, и с кипяща кръв, дето всеки ден чупят гърбовете си в дупките на археолозите, дето копаят в северната долина. Заслужаваха да пийнат едно-две. Чуждите студенти бяха по-отракани. Тия от Пертербург и Нижни Новгород щяха да се напикаят от страх, още преди да са свалили капачката на бутилката. На германчетата и на испанеца обаче им беше през оная работа. Никой нямаше да им каже нищо. Ваня ги харесваше и те го харесваха. Даже се снимаха накрая. По девойка от двете му страни, и момчетата до тях. Добри деца бяха. Проектът обаче приключи. След официалната церемония по закриването на археологическия сезон, всички сто и десет студенти се прибираха – първо към летището в Абакан, от там на чартърния полет до Москва, а после – кой откъде е.

  Магазинерска хартия покриваше стъклата на прозорците. Отвън приличаше на изоставен склад и единствено приглушените разговори и музиката (доколкото можеше да схване, стара съветска естрада), подсказваха, че вътре има някаква форма на живот.

  – Можеш ли да прочетеш какво пише? – с грееща усмивка Дмитри посочи олющената табела над вратата.

  Оливър смръщи чело и призова малкото си познания по руски – изчерпваха се в приблизителните звукови еквиваленти на буквите в кирилицата, и прочете:

  – У д-я-д-и.

  – Браво. Юнак си ти – засмя се Дмитри и влезе.

  Заведението имаше формата на почти идеален квадрат. Посетителите седяха на няколко хаотично разпръснати маси, пушеха цигари и пиеха бира, говореха и плюеха на пода. Съдържателят стоеше на висок стол зад скован от голи дъски плот. Пред него – кранчетата на два кега, а зад гърба му рафтове с бутилки, чиито марки Оливър не успя да разпознае. Когато влязоха, всички глави се обърнаха в тяхна посока. Дмитри поздрави и няколко от мъжете кимнаха в отговор. Повече продължиха да гледат лошо изпод кепетата и рунтавите си вежди. После продължиха да пият.

  – Мирише и е задимено, обаче продават най-хубавата бира в Абакан. От една квартална пивоварна, малко ъндърграунд. – каза Дмитри и после добави – А, ей го нашия човек.

  Приятелят му седеше сам на маса в ъгъла. От сто километра личеше, че е чужденец. Първо, сутринта се беше избръснал. Второ, дрехите му бяха на чужденец. Панталон от здрав плат, тежки туристически обувки и риза, малка раница на пода до стола. Трето, приятелят на Дмитри имаше гъста къдрава черна коса, сплетена на стегната опашка, и тъмна кожа в абсолютен контраст с белите, зачервени, обли и подпухнали лица на редовните посетители.

  Изправи се, за да ги посрещне. Беше висок горе-долу колкото руснака, но доста по-широк в раменете и в таза. Можеше да го сбъркаш с човек, свикнал на тежък физически труд. Кожата на ръцете му обаче беше гладка и скоро не бе чупил нокът.

  – Николай, позволи ми да ти представя Оливър. Едно от нашите момчета в Тува.

  – Приятно ми е – онзи подаде ръка. Говореше с лек източноевропейски акцент и сега, когато се запознаваха, Оливър видя, че някога мъжът е участвал в доста груб бой – белег от аркада разцепваше наполовина лявата му вежда. – Добре, че дойдохте. Шахматистчетата от съседната маса вече ми крояха шапката.

  Дмитри изглеждаше щастлив. Отиде да вземе бира. Размени няколко думи със собственика на руски. Онзи се разсмя и Дмитри донесе бирите. Облегна се назад, преметна единия си крак през коляното на другия и се залюля на задните крака на стола. Запали Честърфийлд и бутна кутията към Оливър. Австриецът отказа. Започваше да му прилошава от цигарения дим и вонята на вкиснато.

  – Ха наздраве – извика Дмитри.

  Изненадващо, бирата наистина излезе хубава. Не много студена, но човек трябва да свикне да е доволен от това, което има.

  – Нашият български другар тук е голям мазохист – Оливър не беше сигурен дали разбра, затова се ухили и пита:

  – Значи си от България? Трябваше да доведем и Иво.

  – Кой?

  – Един пич, с когото бяхме заедно в лагера.

  Дмитри махна с ръка.

  – Остави го тоя. Прилича на сериен убиец.

  – Ти и за мен обясняваше така едно време – каза Николай с усмивка.

  – Да де, ама ти си един от онези убийци, дето имат стил.

  – Ако знаеш какво имам предвид – намигна българинът – И к’во, на Дмитри му стана скучно и реши да те домъкне за компания на по бира?

  – Така изглежда – каза Оливър.

  – Опасна работа е. Напива се лесно, а като се напие, започва да говори за политика и за история, и накрая скача на бой.

  – Предавам се, разкри ме.

  – Това е от руската ти душа. Миналата година в Ростов на Дон някакъв тип застрелял съседа си в кварталната бакалия, докато спорели за Кант.

  – Философи – Оливър не разбра кога Дмитри пресуши халбата си. Международният координатор стана и отиде за още бира.

  – А преди няколко месеца в Кавказ един учител заклал най-добрия си приятел в кръчмата, дето разпускали след края на работния ден. Онзи се напил и заявил на учителя, че поезията не е литература.

  – Което – Дмитри се движеше като привидение, което изскача от стените, и от пода, неизменно иззад гърба ти, с единствената цел да се забавлява на стреснатата ти физиономия – идва само да покаже, че аз съм кротък руснак. Нито коля, нито стрелям по хора. Дори като става дума за поезия.

  – Млад си, дай си време.

  – Аре наздраве. Обаче, Оливър, да не мислиш, че тоя ми ти тука е някаква кротка овчица. Я го питай как получи тоя белег на лицето.

  Оливър погледна българина, а онзи заби пръст в масата:

  – Точно тук. Вторият път, като идвах. Това е третият и ако не бяхте вие, сигурно и на другата вежда щях да получа някоя аркада.

  – Тъкмо за симетрия.

  – Вторият ти път в Русия, или в тая кръчма? – пита Оливър.

  – И двете.

  – Три пъти идва в Русия и три пъти се озовава в Сибир. Нали ти казах, мазохист. Пий бе, Оливър, мислех, че австрийците обичате бира.

  – Пия – отвърна момчето.

  Николай избухна в смях.

  – Стига стряска човека бе. Та, първият път дойдох в „При вуйчо” с Дмитри. Участвах като теб в една от експедициите на РГО.

  – Само защото Иван Кузмович чакаше да публикуват някаква негова книга в България и един от професорите на Николай щеше да пише рецензия и да уреди издателството – довери му на ухо Дмитри.

  – Да, да, сите българи сме връзкари, това идва от съветското ни минало.

  – Пикая ви на съветското минало – заяви Дмитри.

  – Ето, виждаш ли, вече се напи.

  – Отивам за още. Дай си халбата, Оливър. Никита, а така, време се убива най-добре с пиене.

  Докато Дмитри висеше на бара, Николай довърши историята си.

  – Та, първият път бях с Дмитри. Тогава копахме в Красноярск, близо до онова място с метеорита, Тунгуска, но пак летяхме от Абакан. Вторият път дойдох по работа, но помнех мястото. Оказа се, че сибирските руснаци са по-големи шовинисти дори от балканците, или поне им е по-къс фитилът и са им по-големи топките. Хубав бой стана. И тая вечер се усещат негативни вибрации, ама пък всички познават Дмитри и едва ли ще имаме проблеми.

  Това уверение някак си не успя да успокои Оливър.

  – А, ето я и бирата. Впрочем, ако те отегчаваме, не се стеснявай да кажеш. Дмитри е досаден по природа, пък аз като цяло рядко съм добра компания.

  – Не, не, всъщност е много готино.

  – Хе-хе. След месец в пустинята всяко разнообразие е добре дошло.

  – Със сигурност. Макар сега всичко, което искам, е свястна храна и свястно легло. И истинска тоалетна, с чиния.

  Николай кимна с разбиране и после пита Дмитри:

  – Още ли ги храните с гречка и макарони?

  – По три пъти на ден. Това дава щедрата руска земя.

  Оливър понечи да пита Николай с какво се занимава, но той го изпревари с въпроси за разкопките. Говориха за условията в лагера (ужасни, както винаги), методите на работа на руснаците (Оливър не беше специалист, но от това, което видя, и от това, което чу от международните студенти по археология, търпяха критики, при това далеч от малко), за това колко пречистващо е цялото изживяване. Да изкараш месец на палатки в компанията на непознати в началото хора, да бачкаш до пълно изтощение, а първото нещо, което виждаш сутрин, да бъде слънцето над езерото, или над близките хълмове (ако не вали). Говориха за храната и говориха за приятелствата, споделяха опит с хранителни натравяния (общо взето идентичен), и как в един момент времето далеч от цивилизацията, с електричество час сутрин и още четири часа нощем, без интернет и течаща вода, как минутите и часовете и дните стават толкова плътни, че можеш да ги докоснеш, и една седмица минава като три месеца, обаче това е нещо хубаво, и сигурно първобитните хора са възприемали света по този начин – с повече звуци и цветове и по-малко думи – и това прави средната продължителност на живота им от малко над двадесет и пет години да изглежда не толкова зле. Каква полза от дълбока, осемдесетгодишна старост, пита Николай, ако времето лети като влак в метрото. Всичко се кротва едва накрая и тогава те удря ужасът, че си живял близо век, а спомените ти не стигат да запълниш една тетрадка.

  – И то не заради липса на събития, а именно защото случките се редят една след друга и границите им се размазват в паметта, стават неизползваеми и накрая просто ги триеш.

  Едва тогава, две бири по-късно, и доволно замаян, Оливър успя да зададе въпроса си на Николай. Дмитри потри доволно ръце.

  – Е, сега стана интересно.

  – Ами, бачкам за една фондация. Имат музей и уреждам частната колекция на музея.

  – И работата ти във фондацията те води в Сибир?

  – Не, разбира се.

  – Николай идва в Сибир, за да избяга от жена си.

  – Не го слушай. Ако видиш как го командори приятелката му, ще разбереш кой идва тук, за да бяга.

  – Нещо да ми кажеш ли имаш?

– Дмитри, седни, ако обичаш. Тук ме води по-скоро едно хоби.
  
– Хоби?

  – Да. Аз съм нещо като… уф, как да ти обясня, детектив по антики.

  – Успех с това – изсъска Дмитри, запали нова цигара и успя да залее скута си с бира.

  – Историята е дълга, сигурен ли си, че искаш да я чуеш?

  – Ама разбира се.

  – Окей. Да започнем така. Преди време, тогава си карах магистратурата в Лондон, по някакво чудо успях да се набутам в една аукционна къща. Работата беше интересна. Срещаш всякакви хора, четеш книги и през ръцете ти минават антики, картини, произведения на изкуството. Каквото ти дойде на ума. И учиш много. После реших да се върна в България.

  – За да се ожени – уточни руснакът.

  – Да, Дмитри, за да се оженя. Успях да си уредя място в катедрата по история на един частен университет, след това изскочи и богатият американец, сигурно единственият честен западен бизнесмен, стъпвал в България през последните седемдесет години. (Дмитри: Честни бизнесмени няма. Честни американци още по-малко. Сам си прави изводите за честни американски бизнесмени.)

  – Не знам как реши да остане да живее тук, обаче жена му е голям фен на изкуството. Запознахме се на едно събитие в Американския културен институт. Основаха фондацията и последните няколко години работя за тях. Виждаш ли, нито съпругата, нито бизнесменът разбират от изкуство. Те са само ценители.

  Дмитри избухна в смях и започна да се шляпа по кокалестите бедра.

  – Трябва им някой, който да се грижи да не хвърлят пари на вятъра. Общо взето, имам с какво да се занимавам.

  – Обаче жена му го бие.

  Николай въздъхна. Накваси си гърлото и взе една от цигарите на Дмитри. (– Мислех, че Надя не ти дава да пушиш?)

  – Затова пък понякога ме удрят пристъпи на скука – невъзмутимо продължи българинът. – Като всеки нормален човек трябва да пътувам. И тук не ти говоря за туризъм. Трябва ми пътуване с цел. От Англия съм си запазил някои контакти, пък и като влезеш в затвореното общество на учените и колекционерите, все попадаш на разни чешити, дето събират какво ли не. Може да са бутилки кубинска бира от преди революцията, или книги с бележки и подчертавания, които са принадлежали на руски генерали от Великата отечествена война.

  Дмитри се изпъчи и запя Катюша. Цялото заведение „При вуйчо” поде химна.

  – И ти издирваш такива неща? – надвика шумотевицата Оливър.

  – Общо взето. Нищо незаконно, естествено, или поне не много. Не съм антиквар, а по-скоро вехтошар, ако ме разбираш.

  Изчакаха патриотично настроените работници да довършат песента. Двамата чужденци се спогледаха.

  – Използвам лятната ваканция, когато не съм зает в университета, за да се занимавам с това по-активно.

  – И това, че жена му го напуска – добави Дмитри.

  – Жена ми е археолог и през лятото е по разкопки – обясни Николай.

  – Жена му – опита да каже вече съвсем пияният руснак, но Николай довърши вместо него:

  – Е прекрасна.

  – Така е – съгласи се Дмитри и впери поглед в празната си чаша. – Всички жени са прекрасни, затова мъжете бягат в Сибир, където са мъже без жени и няма кой да ги засенчва.

  Оливър се огледа. Първо пияният координатор на РГО, после българинът с белега и странното хоби, после мъжете с шаха на съседната маса, и мъжете с работните дрехи и изпъстрените с мазоли месести пръсти, после съдържателя на кръчмата, вероятно самият вуйчо, петдесетина годишен, импотентен, горд с племениците си и статуса, който те му дават, понеже няма собствени деца, кръчмар, който на външен вид не се различава от клиентите си, а после Оливър опита да погледне и себе си отстрани, но за това трябваше още бира и сигурно някоя и друга водка.

  – И това твое хоби ли те води в Абакан? – попита австриецът.

  – О, да. Определено е най-интересният случай, по който съм работил. Възложи ми го един пенсиониран генерал от бившата българска Държавна сигурност. Колекционира неща, свързани с един наш политик, Богдан Филов, който е отговорен за влизането на страната във Втората световна война на страната на нацистите. Поне това можеш да прочетеш в учебниците по история. Чакай, ще ти покажа.

  Николай се разрови в раницата до краката му. Извади черна кожена папка, отвори я и от нея извади ламиниран лист хартия. Изглеждаше стара, избеляла и на ръба да се разпадне. Текстът беше на немски и гласеше:

   „Днес следобед фюрерът прие в присъствието на райхсминистъра на външните работи фон Рибентроп министър-председателя на царство България Филов и министъра на външните работи на царство България Попов. Срещата, на която присъстваха българският пълномощен министър в Берлин Драганов и германският пълномощен министър в София фон Рихтхофен, премина в сърдечния дух на традиционното приятелство, което съществува непроменено от братството по оръжие през Световната война между България и Райха.”

  – Виждаш ли добавеното с молив ей тука – Николай посочи думата herzlichen. – Това е почеркът на Хитлер. Това е черновата на комюнике, излязло след срещата на Филов с фюрера на 27 май 1941-ва.

  – Как това нещо е попаднало тук? – не успя да разбере Оливър.

  Николай сви рамене.

  – Въпросът е как не е попаднало в някое кошче за боклук в Берлин още тогава. Оказа се по-лесно да открия въпросната чернова, отколкото да проследя пълния ú път. До скоро принадлежеше на един учител по история в Абакан. Имал желание човекът още навремето да се занимава с история на Третия Райх. От чисто патриотични подбуди, естествено. Обаче не му достигнали връзки в университета, та станал учител. Говорим за съветско време още. Разпределили го тук и така и му минал животът. След ’91-ва публикувал няколко статии в малотиражни списания със съмнителна репутация. Тази, в която публикувал факсимиле от текста пред теб, е във „Вопросы истории” – голям московски ежемесечник, който получаваме дори в Националната библиотека в София. Веднага като прочетох статията, се свързах с генерала, понеже знаех, че ще прояви интерес. Писах на редакцията на ВИ, след третия опит даже получих отговор. Пратиха ми контактите на учителя. Проведохме няколко дълги и безполезни телефонни разговора, защото човекът не само не искаше да се раздели с находката си на никаква цена, но даже не казваше как се е сдобил с нея. Генералът обаче беше полудял, защото това комюнике го има и в дневниците на Филов. Миналата година дойдох до тук, за да се видя лице в лице с учителя и да поговорим. Единственият резултат беше, че ми цепнаха веждата в пиянски бой. Преди няколко месеца старецът починал обаче. Не знам как, сигурно си е записал някъде телефона ми и се е оплаквал от досадния българин, та дъщеря му ми се обади. Пита дали още съм заинтересуван от документите, които баща ú, Бог да го прости, притежавал. И дали цената случайно не се е вдигнала. И ето ме тук. Мисия – изпълнена. Генералът ще получи своето, а на всичко отгоре покрива всичките ми разноски за пътуването плюс скромна комисионна.

  – Невероятно – възкликна Оливър.

  – Глупости – отсече Дмитри и заби нос в масата.

  – И ето как се срутват всички митове – тъжно каза Николай. – Вече даже руснаците пият като англичани. Ще бъде интересно прибиране. Искаш ли да ви закарам до летището?

  – И ти ли ще летиш с нас?

  – Не. Ще карам до Красноярск. Там летището е по-хубаво, пък и самолетните билети са по-евтини. Генералът плаща, но пък вече е и капиталист и не ползва държавни пари– гледам да му пестя разходите, за да е доволен. Пътят е дълъг, обаче ми харесва да карам в тая страна. Природата е прекрасна.

  Хванаха Дмитри под мишниците, и го завлякоха навън. Натовариха го в колата, която Николай бе наел за 1500 рубли на ден от Красноярск. Българинът ги закара до летището, където наплискаха лицето на Дмитри с вода, за да го освестят. Оливър се сбогува с Николай. Преди да подкара в нощта, вехтошарят каза, че му е било приятно да си поговорят и се надява пак да се срещнат някога. Оливър потвърди, макар и двамата да знаеха, че едва ли ще се случи.

  Това е само една от руските истории на Оливър, на която не хванахме много вяра. Но пък, защо му е на човек да пътува, ако не за да разказва странни неща после?









Милен Миланов в „Кръстопът“.

Разказът е включен в новата книга на Милен Миланов – „Спирала на мълчанието”, която Издателство „Изток – Запад” подготвя за печат.