Това е епична история за тишината във Вселената, хаоса в душата, любовта, разбирането и липсата му, няколко бирени кутийки, плаж, огън, автостоп и много, ама много пот.
     Понеже всяка епична история започва отнякъде, възнамерявам да дам начало на тази от самия край, когато се бях облегнал на перилата и дишах хладния нощен, морски, созополски, летен, пълен с положителни емоции въздух, гледах звездите, които същата нощ бяха особено ярки, и чаках Весо да излезе от дискотеката, за да извървим няколкото километра в мрака по пътя към нашите приятели, които ни чакаха на плажа на Каваците. Не разбра много, нали? А може би схвана всичко. Или поне това, което ти трябваше. Може би в главата ти се формира цялостно обяснение за положението ми тогава, което, естествено, е напълно погрешно, но твърде вероятно много по-реалистично от истинската история.
     Тук е моментът да прекъсна тази ретардация с фина ретроспекция, демонстрирайки за пореден път майсторството си във владеенето на литературните похвати, които правят обикновената драсканица шедьовър, или поне така пише в дебелите ненужни книги на очилати гърбати…
     Но нека започна отново.
     В два и половина следобед деветчасовата ми смяна най-сетне щеше да приключи, с което започваше моят ден и половина свобода (имах право на два почивни дни през сезона, първият го изразходих в началото на юли, когато с Джони се напушихме и крещяхме „Вой” в три след полунощ и ни задържаха, а шефът на денонощния магазин, в който работех, заплаши да ме уволни, ако пак направя подобна изцепка, но това е материал за цял един нов величествен разказ с философски привкус, с който може би ще се заема по-късно), но дотогава имаше още петнадесет минути, а през това време трябваше да наредя тези седем каси Данон за пиене (кайсия, ананас, ягода и малина) и пет вида Активия в хладилната витрина.
     Което, по принцип, не е чак толкова зле, ако не трябва да се правиш на заинтересуван от монолога на колегата ти, който е ходил в Зангадор предната вечер.
     – И, казвам ти, човек, лазери-мазери и пълно с народ! И танцувам си аз, и по едно време гледам аз, една мацка. ‘ма натокана ти казвам, прическа, грим, направила се…
     …аз пък снощи, мисля си, пих бира и въртях Knockin’ on Heaven’s Door осемнадесет пъти и започнах оная книга на Хенри Милър, дето ѝ бях хвърлил око още зимата…
     – … и една поличка, ама, дето се вика, до кръста. Страшно парче! И почвам там, да се увъртам, а-у, работи, приближих се (няма да ти разправям как, еба ти тълпата дето беше), танцуваме си, всичко както си трябва, и си викам, ‘айде, Жоре, стана тя работата, хе-хе, обръщам се за малко, да се огледам, и тя, к’во мислиш, а?
     – Какво? – сепвам се аз.
     – Ами какво, няма я!
     – А стига бе!
     – Да бе, казвам ти, няма я! Направо болен! – понякога, ама само когато сядам да пиша, забелязвам колко абсурден е тоя жаргон.
     – И какво, не я ли намери?
     Свърших с млякото за пиене, оставаха трите каси Активия. Седем минути по часовник.
     – ‘ми, човек, гледах, гледах, ник’ва я няма, и по едно време се отказах. Както и да е, пийнах едно-две и се заприказвах с едно рускинче, пак голяма сладурана, ама к’во да ти кажа – тук Жоро изглеждаше много тъжен. – Не можеше да се сравнява с тая, другата. Ама си викам, ‘айде, поне да не е на сухо тая вечер. Стана лафчето, как тебя завут, очен харашо, ала-бала (смее се). И, по едно време обаче, много ми се припика, викам й на рускинята, ей сега идвам, и тръгвам към кенефа. И по пътя, к’во мислиш гледам?
     – Какво?
     – На една маса, точно до водопада, нали се сещаш, оня, изкуствения…
     – Да, да, сещам се…
     – Е, на там, тая, моята, от одеве, някаква мутра я клати!
     – Да бе!
     – Да бе, сериозно. Вдигнал ѝ поличката и направо отзад ѝ го вкарал!
     Мълча.
     – И си викам, мама му стара, как се уреждат някои хора.
     – Аха…
     Приключих с подреждането.
     Прибрах празните каси и погледнах часовника. Момичето, което беше на смяна след мен, тъкмо пристигаше.
     – Как е, Майче? – провикна се Жоро от другия край на магазина.
     – Супер.
     – А така. Хей, Тони, тръгваш ли?
     – Да.
     – Утре си почивка, нали?
     – Да.
     – Искаш ли тая вечер да направим нещо? Зангадор, Ямайка, Кариби?
     – Не, човек, имам планове, ще ходя в Созопол.
     – А-а, Созопол. ‘ми, хубаво, човек, да се разбиете!
     – Да бе, непременно.
     – А така.

     Етап втори. Автостоп. Някои хора не разбират магията на целия този ритуал. Не че мога да я обясня, такива работи просто не подлежат на обяснение. Затова се имам за един вид богопомазан, понеже ги усещам.
     Същия ден беше много топъл и се изпотих здравата още преди да изляза от Китен. За момент си помислих дали да не се върна и да хвана маршрутката, която така или иначе тръгваше за Бургас след петнадесет минути, и щеше да ме остави на Каваците.
     Точно тогава чух, че някой наду клаксон зад мен. Обърнах се и видях един червен микробус – същия, който зареждаше магазина с перилни препарати, да отбива.
     Притичах и отворих вратата.
     – К’во става, мой човек? – извика шофьора, май се казваше Митко, но не бях сигурен.
     – Към Каваците съм.
     – Пеша в тая жега? – извика той. – Я скачай тука!
     Качих се и тръгнахме. В микробуса имаше климатик, беше хладно и веднага усетих как тениската ми полепна по гърба.
     – Ще те оставя на пътя до тоя големия хотел, новия, става ли?
     – Става, естествено.
     – Какво ще правиш там, ако не е тайна?
     – Събираме се с приятели.
     Митко се разсмя.
     – Да бе, как не се сетих. Ама днес голяма жега, ей!
     – Да. Тридесет и четири-пет градуса сигурно имаше на обяд.
     – То и сега не е много по-малко. И ти пък, от к’ъв зор си тръгнал на стоп? Толкова ли не ви дават пари в магазина, поне с маршрутката да беше отишъл.
     – Въпрос на принципи, не за друго – отговорих.
     – Принципи? Странен пич си ти.
     – И живея, за да ми го казват – промърморих и се зазяпах през прозореца.
     – Хайде, и приятно прекарване – извика ми Митко, докато слизах край пътя.
     – Мерси. И мерси много, че ме метна.
     – Винаги.
     Махнах му за довиждане и тръгнах да търся моите хора на къмпинга.
     Заварих ги пред едно бунгало. Играеха белот и се хилеха.
     – Хей, Тони, човече, какво става! – извика Весо и скочи да ме посреща. Джони Виетнамеца, Карото, Мартата, Владо и Силвия също бяха там.
     – Как е? – тръшнах се, с вид на страшно изморен, между Каролина и Владо и нападнах бирата.
     – Леко, мой човек – извика през смях Весо. – запасите са ограничени!
     – Защо не сте на плажа? – попитах.
     – Бяхме. Ама си казахме, че тука по-лесно ще ни намериш.
     – Аха… какво ще правим тая вечер?
     – Плажно парти!

     Огромен огън, накладен от изхвърлени от морето дървета, сръбска наденица на шиш, реге на кухарка и празни бирени кутийки, живот и всички говорят един през друг. Мартата разправяше някаква история, от когато бил на гости на брат си в Гърция:
     – И, вървим си ние по главната улица, извън сезона, пълна пустош, ни един човек, лафим си и по едно време чуваме някой зад нас да псува на български. Обръщаме се, някакъв си блъска телефона и крещи „Мама ти тъпа!”, „Боклук!” и така нататък, а ние се заливаме от смях ти казвам. Трябваше да му видите физиономията. На най-южния край, възможно най-далече…
     – Трябва да ти го запиша, като се приберем ми напомни – Владо подрънкваше на китарата и говореше с Весо.
     – Трябва – отговори му Весо.
     – Страшен концерт, просто няма такъв изрод ти казвам.
     Аз гледах огъня и отпивах от бирата, стараейки се да следя всички разговори. Каролина ме потупа по коляното:
     – Кажи нещо де!
     – Какво да кажа? Бачкам, направо ми се взема акълът, т’ва е.
     – Е-е, кофти. Хей, това, ха-ха, браво!
     Всички заръкопляскахме, понеже Джони направи най-невероятното соло на кутийки Загорка, свирено някога.
     – Ами ти, как я караш? – побързах да я питам след това.
     – Как да я карам, супер е. Тая година заминавам за Китай.
     – Да, Джони ми каза онзи път.
     – А? Много яко.
     – Сигурно нямаш търпение.
     – Да, ама ми е и малко терсене. Цяла година на другия край на света.
     – Ще се справиш – адски съм добър в утешаването, няма що.
     – Знам – каза Каролина. – Обаче ще ми липсвате, цялата компания, с…
     – Ще идваме да те виждаме, не се бой! – провикна се Владо.
     – Да бе, ако и до Китай дойдете, лично се обаждам в психиатрията!
     Всички избухнахме в смях.
     – Нас психо-тестове не ни ловят, нали се сещаш.
     Джони, който седеше от другата ми страна, ме побутна:
     – Виж какво се задава.
     Той кимна към къмпинга, откъдето се приближаваха две фигури. Женски фигури, ако трябва да бъда точен, а в случай, че се налага да съм и искрен, признавам, сториха ми се много апетитни. Те дойдоха до нас и едната, – по-високата – ангелско същество с най-прекрасната усмивка, която бях виждал някога, изгука:
     – Здрасти. Нещо против да се присъединим за малко?
     – Не, не – отговорихме всички в един глас, като хор от някаква антична комедия, а аз трябва да престана да чета Пруст, и се посъбрахме, за да направим място да седнат.
     Така се случи, че ангелът, който бе заговорил, седна до Силвия , а приятелката му до мен.
     – Жана – подаде ми ръка тя.
     – Антон, приятно ми е.
     – Златина – в същия момент се представяше на Весо първото момиче.
     Адски влюбчивата ми натура, която идва малко като deus ex machinа, но това не бива да те притеснява особено, понеже напоследък всичко е един голям бог от машината, и преди често ми е причинявала проблеми. Но, ако световната литература ни учи на нещо, то е, че главоболието, причинено от любов, която, от своя страна, си е прост химичен процес, какъвто е и целият лишен от романтика и удавен в цинизъм живот, е за предпочитане пред каквото и да било друго. А кои сме ние да противоречим на едно от седемте изкуства.
     Между другото, твърдо вярвам в любовта от пръв поглед. Досега ме е сполетявала поне десетина пъти.
     Случи ми се и тогава, когато седях на пъна, усмихвах се мило и гледах отблясъците на огъня по меката ѝ (прииска ми се да я докосна, сигурен бях, че е мека), загоряла от слънцето кожа и слушах леко дрезгавия ѝ глас:
     – Откъде сте вие?
     – Ами, от Пловдив, Велико Търново, Плевен, разнородна компания сме, ха-ха…
     Усетих как Джони се присламчи от другата страна на Жана, но не му обърнах особено внимание, тъй като бях изцяло погълнат от това невероятно сладко чипо носле и тази сочна, нито много малка, нито прекалено голяма, в абсолютна симетрия с лицето ѝ, уста.
     – А вие, момичета, от къде сте?
     – София.
     – Аха, и к’во прави София?
     – Какво да прави, там си е, ха-ха, хей, какво можеш да свириш?
     – Ами… – Владо сви рамене и потупа грифа на китарата. – Какво искаш?
     – Не знам. Знаеш ли нещо на Стинг?
     – Ха-ха – малко престорено се изсмя той, а Силвия го сръга раздразнено с лакът в ребрата. – Дали съм знаел нещо на Стинг!? Я да видим…
     Засвири интрото на Englishman in New York.
     – I don’t drink coffee, I take tea, my dear – запя Златина и всички подехме с нея. Споменах ли, че беше прекрасна?
     После си говорехме най-различни работи, съвсем обикновени неща, от които рядко помня нещо на другия ден, но които в повечето случаи се струват страшно весели на всички, пушихме трева, гледахме звездите, набутаха ме да им чета мои стихотворения:
     – Хайде, хайде, няма какво да се срамуваш от гостите, знаем, че ти се вдигат въшките!
     Може би просто главата ми беше замаяна от бира, марихуана и Любов, но ми се стори, че докато четях една от поемите си („Навалица и нощна смяна”) ми се стори, че Златина ме гледа с нещо като възхищение.
     Малко след това двете новодошли се наканиха да си тръгват.
     – Защо? – извика Весо, основната структура, поддържаща целостта на Вселената и нашата група, в частност.
     – Ще ходим в … (някаква дискотека в Созопол, както разбрах малко след това). Приятелят ми ще ни закара, някой ако иска може да дойде – отговори Златина.
     – Не, не, мерси, не е за нас – измърмори Силвия, но аз бях готов да изкрещя ДА, само че думата „приятел”, придружена от частицата „ми”, излязла от нейната уста, прекрасната уста на моята нова любима, чисто и просто ми попари желанието за живот.
     – Ами добре, мерси много, радвам се, че се запознахме.
     – Моля, моля, и на нас ни беше приятно – пак Весо. – Утре елате пак.
     Но утре нямаше да съм там, а може би щях, но не го знаех, или, по-вероятно, това щеше да стане в някоя паралелна вселена, в която всичко е прекрасно, и всичко е на мястото си, и всичко е както трябва да бъде по принцип.
     – Чао.
     – Чао.
     Погледна ме! Погледна ме в очите и ми се усмихна. Този път бях сигурен, но значеше ли това, което исках да значи?
     Двете се изгубиха в нощта, а аз, все още зашеметен, усетих как Весо ме тупа по рамото, смее се и вика:
     – Тая Златинка май завъртя главата на Тонито, а?
     Тъпото, хиперактивно копеле. Винаги съм му се чудел, как успява постоянно да скача навсякъде, и в същото време да вижда всичко.
     Изчервих се. Защото, на всичкото отгоре, съм адски срамежлив, а веселата ми дружина, като всяка друга, никога не изпуска шанс да ме разпъне на кръст заради това.
     – Мисля, че я обичам – задавено прошепнах, а всички започнаха да подсвиркват и да се хилят.
     Само Весо, противно на всяка логика, остана сериозен. Беше се изправил до мен и ме гледаше отвисоко.
     – Тъпанар. И защо не ѝ каза?
     – Как така ще ѝ кажа бе?
     – Ей така, много лесно става.
     Той се наведе, погледна ме в очите, хвана ме за ръката и каза:
     – Обичам те. Виждаш ли! – извика той.- Не е трудно!
     Крещеше ми в лицето, всички мълчаха, усмихваха се, съвсем леко объркани, усмихвах се и аз, понеже това си беше за смях, но и в същото време беше и почти нормално за нас, но все пак нещо вътре в мен напираше, едно мигащо червено надписче в съзнанието ми – „Той е прав.”
     – Не става така, човече – казах аз, знаех, че е така, но ми се искаше да не е.
     – И защо? – извика Весо и разпери ръце. – Кажи ми, защо?
     – Защото не е нормално да идеш при някого, когото си срещнал преди един час, и да му изтърсиш „Обичам те.” Просто е откачено и…
     – Глупости, глупости, глупости! – той изрита ядно пясък в огъня – Толкова по-откачени неща се считат за нормални, не можеш да ме убедиш, че да се обясниш в любов на някого…
     – Не е в обяснението въпросът…
     – Прав си – прекъсна ме – не е. Не е. Въпросът е, че те е шубе!
     – Момичето има приятел!
     – Знаеш ли? Писна ми. Край!
     Той се хвърли към мен, сграбчи ме за лакътя и ме задърпа.
     – Идваш с мен. Още сега ще й кажеш!
     – Но те сигурно вече са в Созопол – опитах да възразя, макар и вече да знаех какво ще стане.
     – Тогава ще идем в Созопол, знаем къде да ги търсим.
     – Как, пеша?
     – Ако трябва, ще летим.
     Всички ни гледаха. Никой не казваше нищо, но кимаха, до един кимаха и това беше зловещо, а аз направих последен отчаян и жалък опит, колкото да кажа нещо:
     – Не мога да вляза в дискотеката с тия дрехи.
     – Кърт Кобейн няма да ти се разсърди, че си тръгнал да гониш момичето на мечтите си с тениска на Нирвана – отсече Весо и с това въпросът приключи.
     Изпратиха ни, пожелаваха ми късмет, а мен ме беше срам, бях притеснен, изби ме студена пот и не спирах да си повтарям какъв идиот съм.
     Трябваше да извървим няколко километра до града, на лунна светлина, през може би най-красивия пейзаж, който съществува някъде , абсолютно достоен да бъде описан от някого, който е в състояние да му обърне някакво внимание. Бях изпаднал в транс. Просто не мислех и не забелязвах нищо. Забравих дори къде и за какво отивах.
     Обаче ми мина. Изведнъж и съвсем необяснимо, както всъщност стават тези неща. В един момент просто ме обля вълна от спокойствие и вече имах ясна цел пред себе си и, мислех си, бях готов да я изпълня, да не говорим и колко лесно ми се струваше всичко.
     Питахме как да стигнем до въпросната дискотека, упътиха ни, стигнахме, охраната ни огледа странно, ‘щото определено изобщо не им влизахме в стереотипа за хора, които срещат на работа; единият, в опит да се пошегува, или не знам какво, каза:
     – Май сте се объркали, а, пичове?
     Е, поне знам, че вече няма да стъпя в дискотека. Не за друго, но кофти музиката, кофти облечените хора и кофти басът, удрящ те директно в кръста, създават не особено допадаща ми атмосфера.
     – Оттука си сам! – извика ми в ухото Весо и изчезна в тълпата.
     Страхотно, няма що. Запровирах се между подскачащите пияни, друсани или просто природно тъпи хорица, лазерите и цветните лампи, мигащи постоянно, се стараеха да ме затруднят максимално, усещах, че вече оглушавам, не бях много сигурен какво точно правя, когато я видях. Танцуваше сама, на не повече от два метра от мен.
     Тръгнах точно срещу нея и изглежда ме видя, понеже се усмихна широко и извика нещо. Естествено, не чух какво, но вероятно беше „Какво правиш тук!?”
     На свой ред изкрещях:
     – Обичам те!
     Не ме чу. Приближи се още към мен, лицето ѝ беше на сантиметри от моето, усещах дъха ѝ, изтръпнах от мисълта колко близо съм до нея, така, както изтръпва само влюбен до уши тийнейджър, и каза, чух я ясно този път:
     – Не те чувам от музиката!
     Приближих уста до ухото ѝ и изкрещях:
     – ОБИЧАМ ТЕ!
     Сърцето ми биеше като откачено. Тя ме изгледа смаяно, зяпа ме около секунда, сигурно се опитваше да разбере дали е чула правилно, помислих си, после се наведе към мен:
     – От тая музика не мога да те разбера!
     Около нас хората все така подскачаха. Някакъв направо крещеше в екстаз. Друг, запътил се към центъра на дансинга, ме бутна леко, обърна се, усмихна ми се за „извинявай” и си продължи.
     – Не те чувам! – повтори Златина.
     Усетих, че някой ме потупа по рамото. Обърнах се и видях някакъв тип – една глава по-висок от мен, як, облечен с бяла ризка и с намацана с гел коса. Гледаше ме доста злобно. Хвърлих бърз поглед към Златина. После всичко ми стана ясно.
     Тя все още ме гледаше усмихнато и леко объркано. Само махнах с ръка, усмихнах ѝ се на свой ред, кимнах на онзи и си запроправях път навън, без да се обръщам.
     Пак бях потен. Този път не толкова от притеснение, колкото от адската жега в диското.
     Излязох, хладният нощен въздух ме обгърна. Опрях се на перилата на стълбите пред входа.
     Поуката, копеле, поуката е най-важното нещо.


  Милен Миланов е роден през 1990 в Перник, живее в София. Завършил е гимназия с преподаване на английски език „Гео Милев“, Бургас, бакалавър по „Египтология“ в Нов Български Университет. Книгата му „Бибоп от Хенри”, издадена от Издателство „АРС“ (2010 г.), бе отличена със специална награда в раздел „Проза“ на Националния конкурс за дебютна литература “Южна пролет” през 2011 година. През януари 2015 г. „Изток – Запад“ издаде втората книга с разкази на Милен Миланов – „Спирала на мълчанието”.
  Милен Миланов в „Кръстопът“.