Книга, прекрасна и тежка в привидната си лекота… Казвам го така, понеже стиховете на Нели Добринова поначало преодоляват моите си антагонизми между премълчаната дума и видимия образ, между езика на всекидневното и езика на поезията… Книгата не бие тъпана, мълчи на всичките прехапани езици, езикът в нея чака да бъде подарен/прегънат на фуния, през която да издишваш воя/на стадо единаци,/или да го превърнеш в звук от върбова пищялка.
Изричащият тук се самонаблюдава, влизайки априори „в кадъра“ (в „non plus ultra“, „Криминале“ „далеч съм“)… Текстът често създава илюзия за лабиринт от оптики, а фактическата точка на зрение си остава една, абстрактно персонифицирана: (Любовта влиза на пръсти,/ тършува в тайните ми чекмеджета,/ в най-четените книги./ Искам да ѝ кажа, че мен ме няма там./ Че съм само наблюдател/ на босите ѝ стъпала,/ които си отиват(. („Сънуваш ли?“). Помисленото/изреченото в текста е сякаш по правило от позицията на (гледащия отстрани(, без акцентът обаче да е върху самите актове на съзерцание – случва се перспективите „през слуха“ самоконфузно да изместят зрителната перспектива: Докато се разправям със себе си/ме сепва викът на продавача от сергията „орехи, мед…”,/ кратка пауза „ …и шишарки”, което ме кара отново да се замисля, /че никъде не съм виждала дресирана катерица./ Би било интересно да гледам как с предните си зъбки /пробива дупка в ореха и изважда мозъка му./ От тази гледка някой би станал нежен поет,/ а друг просто ще си направи обици за дупки от черепите.
Образността се поражда от визуалност, която сподобена със смисъл – през акустичното – сочи ефимерността в наблюдаемото пространство, клепачите на котките са „полузатворени“, а не „полуотворени“… Ето как въпросите „доколко оттеглилият се от света демиург подлежи на дресировка“ („Olive’s“) или „колко дявола могат да се поберат на върха на една игла“ получават своя си отговор: една катерица!(„Съм“)…
Пакостливата (и – ама разбира се, че „женска“…) непредсказуемост, потопена в битието на случайните „малки мъжки игри“, паралелните „редове“ на случките и на техния полускрит – през явна усмивка – смисъл (можещ спонтанно да извика: „спукано гърне!“), произтичат все от същото особено можене да се вижда емпирията – едно можене у малцина в поезията ни към днешна дата (но и това е отделна тема…).
Субектът и в тази книга на Нели Добринова често е в позиция на наблюдател (зрител ли?), заставен да се движи покрай изображението („…що е долу на земята“), сякаш се е самоидентифицирал с мислеща (и всевиждаща) камера – превърта назад културни истории, поводи за наратив, че и за дискурс, изричайки: „С поезията – до тук“…
Изрича с хладна лекота, елегантна и сериозна ирония, а през срезовете в продължаващия (по)ток на времето читателят се оказва неусетно емоционално въвлечен, пак не в нещо друго, а в удържаното усещане за поезия („Голямата картина“, „Moulin Blanc“, „преди Мин“, „креда“). В зимните „пейзажи“ самият студ сякаш прави стопкадрите. Човешкото е замръзнало – вече е сводимо до неподвижните пози на статуите,чиито рамене тежат… Топлият „мистичен“ момент възниква през възприятие взряно, но отчуждено от вещното си обкръжение… смисълът се поражда от преодоляването на заключените (в единичното видяно) множество оптики на случайното и от тяхното връщане към яснота – отново през смях – към неведома закономерност: „Всъщност,/ бях смеещият се Буда/ два пъти в този живот/ и галех/ корема си.“ („Хотей(я)“)…*
* – Предлагаме ви откъс от по-цялостното взиране в книгата, което можете да прочетете в рубриката „Критически погледи“ на блога на Ваня Стефанова „Implicitus“. Премиерата на „Малки мъжки игри” (издадена от „Пергамент“; редактор е Марин Бодаков, а автор на корицата – Иво Рафаилов) е насрочена за 19.12.2014 г. (петък), от 18:30 часа в Галерия „Натали“ (София, ул. Ген. Йосиф В. Гурко №38)…
юли 14th, 2015 at 9:25
[…] е включено в книгата на Нели Добринова „Малки мъжки игри” („Пергамент“, декември 2014). В „Кръстопът” можете […]
юли 14th, 2015 at 9:26
[…] е включено в книгата на Нели Добринова „Малки мъжки игри” („Пергамент“, декември 2014). В „Кръстопът” можете […]