Левена Филчева:
Надушвам отдалеч онова главоболие, от което ми идва да си откъсна главата със самоотвержена захапка на протезите и да я натикам в най-тесния вътрешен джоб на единствения си смокинг.
Все едно, че кокалеста злобна женица изтръгва с острите си нокти косъм по косъм от и без това оплешивяващата ми глава, после ги угоява, докато не станат поне стокилограмови и с цялата си озлобена сила, събирана с поколения отчаяни животи, се опитва да ги върне обратно на мястото им.
Ето и сега – от устата ѝ излиза една безкрайна, черно-бяла, 16-милиметрова филмова лента, върху която в забавен кадър се влачат прегрешенията ми, дори и тези, които отдавна не помня, дори и тези, които никога не съм мислил да направя, включително и тези, чието случване тепърва предстои, а аз си мисля колко е удобен този език, с острите си ръбчета на двете половинки, как чудесно ще нареже надлъжно лентата, ще я пригоди към осеммилиметровите ми остарели възприятия, очите ѝ ще ме ударят – два прожектора, осветяващи косата ми, лицето, устните, стомаха ми в зелено (от жлъчката е, ще ми кажат докторите), а някой със закърняло обоняние ще спусне завесата и никога няма да разбере защо главата ми е натикана в най-тесния вътрешен джоб на смокинга ми.
Валентин Дишев:
Устните му потрепват. Винаги е така. Езикът конвулсивно брои буквите, които адамовата му ябълка прелъща. Така е с тази ябълка. Винаги. Знаем, че е оттогава – те не познават споделената отговорност. Иска им се да я прегърнат, да я обладаят, да разпънат вътрешностите ѝ превръщайки я в хоризонт на съществуването, преглъщащ всеки дар до дълг, удоволствието – в оргазмично изтриване на всичко било до изпразнено бяло, несбъдването – в проклятие; панически сричат мантрата на неистовата си претенция за самоутвърждаване, вцепенени от удивлението на липсата на ехо, никога неразбиращи, че за да чуеш отклика дори на собствения си глас, трябва да коленичиш.
Винаги е така – сигурна съм, че в момента чува списъка на прегрешенията си, дори и тези, които не е искал да запомни, дори и тези, които никога не е мислил да извърши, включително и тези, чието случване тепърва предстои – погледът му събира прашинките от пода, излива ги върху челото, което с годините превзема цялата му глава (никога няма да разбере, че съм запазила всеки изгубен, за него, косъм, няма, няма да види как ги полагам във вдлъбнатините на бръчките си, за да ги запълня и да направя пътя на неговото самолюбие по-гладък, не може) и ги пуска да се стичат към все по-набъбващия с годините нос – странна е тази метаморфоза на пясъчните им часовници, винаги ме удивлява тази пространствена експанзия на вместилищата на тяхното време, а какъв е смисълът, щом тясното пространство между очите винаги остава същото, очите им, средоточието на тяхното съществуване, очите му, които няма да срещна, ако не коленича, няма.
Отново моето „Добър ден!“се търкулна по склона на неговия залез.
Валентина Плачкинова:
Малко са ми смешни и двамата, но всъщност си ги обичам – като дете, което е получило електронна играчка, но още заспива с парцалените си кукли, момченце и момиченце (винаги, защото момченце без момиченце не е достатъчно, нито обратно). Бях ги забравила за известно време, но те сами ме намериха, такива са си – мъчат се да избягат от мене, но не подозират, че колкото повече бягат, пò се приближават. А аз ги чакам и знам, че няма нужда нищо да правя, както с бутилка уиски – като я отвориш за първи път и я завъртиш, за да потече утехата, втори път няма нужда от завъртане (и все пак ръката сама се извива, за всеки случай).
Той си мисли, че протезите му още са способни на самоотвержена захапка (това негово самолюбие, кротко заспало в чашата нощем) или, че надушва главоболието си – глупости, надушва мен, понеже, както казах, колкото и да бяга… а тя си въобразява, че адамовата му ябъка преглъща буквите. Самонадеяно. Но такива са си жените – мислят си, че знаят всичко за тази ябълка, вторачват се в нея като единствен признак на мъжественост. Всъщност така е оттогава, откакто тя му подаде за пръв път ябълката, аз я накарах, и него също – да я вземе, защото животът върви със страха (за него). А пък прегрешенията – и неговите, и нейните, нито са забравени, нито са непомислени, няма прегрешения. И те са въображаеми, но как да знаят двамата, че са само кукли в моя театър – той, уплашен, че от главата му ще падне и последният косъм и ще позеленее съвсем, преди да е могъл да ù каже, че винаги е била единствената, а тя – ужасена от бръчките, нагърчили дори душата ù, и събираща всеки негов косъм с възхитителна увереност, че прави гладък пътя на самообладанието му (а всъщност я карам аз, за да доведа играта си докрай и …да се забавлявам).
Сега, докато ги гледам, ми стана даже мъчно за тях. Неговите опасения, че завесата я спуска някой със закърняло обоняние, ме карат да мисля, че още не е готов… нищо, ще почакам да ме опознае. А нейното прозрение за тясното пространство между очите я приближава много към мен, усещам я близка. Дали да не се открия първо пред нея? И тогава, без да коленичи, ще срещне очите му (във вътрешния джоб на смокинга му, точно за случая), а нейното „Добър ден” няма да се търкулне по склона на залеза му, защото денят няма да е добър за нея. Нито за него. Нито даже за мен, защото театърът ми ще опустее.
Но пък в съседната стая някой … го боли главата.
* – Текстовете на Валентин Дишев и Валентина Плачкинова са публикувани като коментари на текста на Левена Филчева във „Форум за литература и хора „Глоси“ през април 2008 г.
Левена Филчева в DICTUM и „Кръстопът“;
Валентин Дишев в DICTUM и „Кръстопът“;
Валентина Плачкинова в „Кръстопът“.
май 8th, 2010 at 0:08
[…] преминали през тази алхимична практика: “С”, “С болка” (текстове и “диалози”, включени в първата част на […]
май 22nd, 2010 at 13:52
[…] практика, за която говори Илко Димитров: “С”, “С болка” (текстове и “диалози”, включени в първата част на […]