Прещракващата болка в гърба, сковаността в коленете и сбръчканата кафява кожа на ръцете напомнят на Джером, че е на седемдесет и пет. Ноември е, четири и половина сутринта и студеният въздух в стаята образува облачета пара, когато го издиша. По това време на годината той обикновено се обажда на сестра си в Талахаси, за да ѝ каже кога да го чака. Не и тази година. Тя почина само няколко месеца след началото на надбягванията.
     Краката му, обути във вълнени чорапи, докосват грубия дървен под. Той потрива очи, пали клечка кибрит и се протяга до ръждивия туристически котлон, поставен върху клатушкаща се кръгла маса. Старата дървена маса, открита около контейнера за смет в началото на април, се оказа добра находка. Беше я америл точно, когато започнаха да пристигат конете.
     Пълни единствената си тенджера с вода и я слага над пламъка. Чува съседа си, друг коняр от Чърчил Даунс да се движи в малкото си жилище до неговото. Стаите на конярите са над конюшните, но отдолу не се чуват никакви коне. Джером отмества кърпата за съдове, която ползва като капак на една кофа до вратата и се изпикава вътре. Трудно му е да мъчи старите си колене надолу нагоре до тоалетната. Ще изнесе пълната кофа, когато слиза до хамбара като внимава да не я разплиска върху дрехите си.
     Когато навърши седемдесет Джером спря да следва треньорите, запътили се към южните хиподруми през зимата. Вместо това, след надбягванията в Деня на благодарността, той подреждаше в опърпания си куфар бельо, няколко ризи и панталоните си за черква и отиваше у сестра си. Ще му липсва нейното заяждане, че е прелетна птичка – така наричаше тя северняците, които временно се тълпяха в по-топлите места. Преди години той навиваше постелката си, пълнеше един кашон с ризи и хавлии, няколко прибора и разнообразни бейзболни шапки, които пазеха олисяващата му глава с цвят на кафе от слънцето в Кентъки, и ги складираше в гардеробчето, което той и няколко други коняри наемаха в Луивил. Сега обаче планира да остави всичко, освен шапките, на коняря, който ще нарече тази стаичка дом през следващия сезон. У сестра си имаше шорти, бански и сандали. Тук бански и сандали не му трябваха. По време на сезона работеше осемнадесет часа на ден, седем дни в седмицата. Без да отсъства.
     Водата завира и Джером си прави чаша чай. По-рано обичаше кафе, но стомахът започна да му създава проблеми преди няколко години. Сега си набавя кофеина от черния чай. Понякога добавя растителна сметана от малките кутийки, които пуска в джоба си, когато е в магазина на стария Уагнер на отсрещната страна на улицата. Но не е ходил там от известно време. Много работа. Ще трябва да отиде идната седмица, преди да замине, да вземе от конския мехлем, който втрива в артритните си ръце. Все още може да му потрябват там, където отива.
    Приключил с чая, той се облича и слиза долу, за да види Голдън Гърл, единствената чистокръвна кобила оставена под негов надзор. Тя е четиригодишна красавица – Бъкскин. Преди десетина години той се грежеше за три или четири състезателни коня наведнъж, но сега е твърде стар за това. Благодарен е, че треньорът, мистър Клайд, му позволява да се връща всеки сезон и хиподрумът все още му осигурява стая.
      Конете са всичко онова, което познава. Израсна в семейството на изполичари от Мисисипи и яздеше коне от малък. През 1950, когато беше на единайсет, родителите му се преместиха в Чикаго, но той никога не свикна с градския живот и все се навърташе покрай Хоторн – състезателното трасе на близкия град Сисеро. Пътуването на едно цветнокожо момче през града на белите до южната му част беше рисковано, особено след негърските бунтове през 1951, когато се наложи губернаторът Стивънсън да извика националната гвардия.
    След гимназията хиподрумът го нае да почиства боксовете, после той постепенно си отработи мястото на коняр. Под покрива на същия този хиподрум той стана свидетел на похода за граждански права по улиците на Сисеро, воден от преподобните Кинг и Джаксън през шестдесетте, остана там достатъчно дълго, за да види и как мексиканските имигранти се заселват в околността през осемдесетте. Там научи испански.
      Някъде по това време новият собственик на Чърчил Даунс обяви, че има големи планове, което означаваше нови места за коняри и треньори. Джером последва мистър Клайд в Луивил през 1984 и продължи да го прави всеки сезон през следващите трийсет години. Беше един от шестотинте наемни работници от поддържащия екип, повечето нелегални имигранти от Латинска Америка. Обединяваше ги любовта към конете.
     Джером кима на другите коняри, запътили се към боксовете на конете си и поздравява Голдън Гърл с “Buenas Días”*. Той плъзва износения оглавник около шията ѝ и сваля бинтовете от дългите ѝ крака. Хранилката и поилката трябва да се почистят и напълнят. Ще докладва температурата й на ветеринаря, който ще дойде по-късно. След като минат няколко минути от свалянето на бинтовете ще прегледа краката ѝ.
      “Чудесно изглеждаш, Голдън Гърл. Днес трябва да бягаш добре! “
    Тя отърква нос в рамото му. Той почиства подковите и сресва опашката и гривата ѝ. Suavemente. Suavemente**. Почва от бутовете и затоплените му ръце масажират гладката ѝ задница. Кобилата сигурно има още някоя и друга добра година, докато собствениците я продадат. Не иска да мисли къде ще се озове тя след продажбата. И за собственото му бъдеще не му се мисли. Вместо това си спомня Луис Гарсия, единствения близък приятел, който бе имал през последните години и който вече нямаше бъдеще. Липсваше му. Гарсия беше и единственият човек, на когото беше казал за смъртта на сестра си. Единственият, който знаеше плановете на Джером.
     Голдън Гърл приключва с яденето и Джером я оседлава, за да я разходи извън бокса. Всеки момент ще пристигне мистър Клайд за езда. Когато се върнат, Джером ще е приготвил кофата с топла сапунена вода и чисти бинтове. Боксът ще е оправен, с разхвърляно извътре ново сено.


***

     Джером сяда на купата сено и се опитва да се стопли. Не се е женил, няма деца, поне доколкото знае; освен сестра му, другите членове на семейството му винаги са били хората от поддръжката. Някои идваха, други си отиваха, но винаги имаше едно ядро, което се връщаше всеки сезон. Гарсия, също като него коняр, беше един от тях.
    Те ходеха заедно на черква, покровителствуваха новите работници, които понякога ги канеха на обяд в някоя от паянтовите работнически къщички покрай хиподрума. Той играеше с децата на семейството, което ги беше поканило и те всички го възприемаха като техен собсвен дядо, въпреки че той беше останал единствен от цветнокожите коняри.
       “Hola***, мистър Джером, “- поздравява го Хорхе, чистачът.
       Още няколко чистачи след Хорхе докосват шапките си в знак на поздрав.
      “За кого ще заложиш днес?” Ръцете на Хорхе се сключват като за молитва. “Dígame. Yo necesito su suerte****. Докарай ми късмет.”
      “Ако знаех кой ще спечели днес, – казва Джером – нямаше още да работя тук. – Той посочва отвъд огромния зелен пръстен на хоподрума. – Щях да съм в ония боксове.“
     Смеят се. Мислят си, че той ще продължи да обслужва конете, докато някой ден не го намерят свит в бокса, с глава опряна на хълбока на коня. Някога, това може и да се е случвало, но не сега.
     Не и след убийството на Луис Гарсия преди шест месеца. Неразкритото убийство на приятеля му, само четиридесет и шест годишен, го беше направило несигурен. Намериха Луис в един хамбар, дори не неговия, рано една сутрин, след като сто шейсет и петте хиляди фенове на дербито в Кентъки бяха вече извозили алкохолизираните си тела и украсените си с пера глави в луксозните си коли.
     Напрежението по време на надбягванията понякога водеше до груби афтър-партита при поддръжката. Сбиванията можеха да избухнат от нищото, но убийство, сред това сплотено общество, отдадено на конете – шампиони?! Това беше нещо друго. На погребалната служба на Гарсия никой никого не гледаше в очите. Общността, стиснала устни, нямаше да проговори. Те всички знаеха, че убиецът е сред тях.
      Полицаите бяха посетили Джером, надявайки се да открият някакви отговори.
      “Може дори да не е нещо лично, – каза Джером. – Гарсия беше от Мексико. Може би се е сбил с гватемалци или колумбийци.
      “Имаше ли някакви врагове? “ – бе попитал полицаят.
      “Врагове? Нее. – Джером поклати глава. – Ние тук се грижим за конете и един за друг.“
     Но семейството на обичащите конете, онова семейство, което Джером познаваше от години, страдаше от смъртта на Гарсия. Всеки се правеше на зает. Никой нямаше време да си побъбрят, връзката помежду им, за която не трябваха думи, изтъня. Синът на Гарсия, само на деветнайсет, изчезна от екипа по поддръжката няколко седмици след смъртта на баща си.
      Испаноезичният инспектор отново разпитва Джером.
      “Имате ли някаква представа, къде е отишъл синът? “ – Инспекторът изглеждаше отегчен. Джером си помисли, че дребните престъпления около пистата сигурно го уморяват.
      “Навсякъде може да е, – каза той. – Тук, Мексико или някъде по средата.“
      “Не подозирате ли нечестна игра? Тялото му може да се покаже някъде?”
      “Просто е заминал, – беше отвърнал Джером. – Липсвал му е баща му. Това е.“
      “И все пак, убиецът е още тук някъде. “
      Джером сви рамене. Инспекторът поклати глава и затвори тефтерчето си.

***

      Джером се изправя. Хваща юздите на Голдън Гърл, докато мистър Клайд слезе от гърба на коня.
      “Много студено. – Мистър Крайд трие длани една в друга. – Ще се радвам, когато свърши сезонът. Готов ли си да се местиш?“
      Джером кима и тръгва да разхожда Голдън Гърл.
     “Ще ми кажеш, когато трябва някой да те закара до Амтрак, – казва мистър Клайд, – до сестра ти, нали?! “
      “Да, сър, “ – казва Джером.
     Джером не позволява мистър Клайд да види нито сълзите в очите му, нито страха в гърдите му. Той вече е направил плановете си. Само дето не знае как ще е там, когато пристигне.


***

      Джером слиза от влака с опърпания си куфар. Слънцето пече силно, макар да е началото на декември. Мъжете около гарата носят каубойски шапки и ботуши. Толкова силно провлачват думите, че той почти не им разбира. Сякаш е в Мексико, но не е. Маха за такси.
      “Дел Вал, “- казва на белия шофьор.
      “Ранчото Трес Потранкас ли? “ – пита онзи.
      “Да. – Джером присвива очи от слънчевите лъчи, отразени от небостъргачите на Остин. – Били ли сте там? “
      “Водя децата си на онези родео. Казват им charrerías по тия места, – казва шофьорът. – Харесват им charros , но най-много им харесват escaramuzas.”
      Джером вдига вежди в недоумение.
      “Ами, онези жени, които се движат заедно на арената. Страхотни са.“ – Шофьорът млясва свитите си пръсти. Джером завърта шапката си на показалец.
      Небостъргачите на Остин са вече в огледалото за обратно виждане. Няколко мили извън града предградията преминават в семейни ферми.
      “Да гледате ли сте тръгнал? “ – пита шофьорът.
      “Не, да работя там, – казва Джером. – Грижа се за конете. “
      Шофьорът поглежда Джером в огледалото за обратно виждане.
      “Връзки ли имате? – пита шофьорът. – Те си държат на техните.“
   &nbsp“Надявам се. “ – Джером си представя как преди седем месеца стоят с Луис и чакат треньорите си.
     “Къде да вървя сега? – беше казал тогава Джером със стиснато гърло. – Сестра ми я няма.“
      “Тръгни с мен, сеньор Джером, – каза Гарсия. – и с момчето ми. Към Тексас, да работим на charrerías до Остин, след сезона.“
      “На какво? “ – беше попитал тогава Джером.
     “Мексиканско родео. Като американското, но с много повече стил, – беше казал Гарсия. Charros яздят коне и хвърлят ласо по добитък и бикове.Има и красиви жени, escaramuzas — те карат конете да танцуват.”
      Таксито спира в ранчото. Шофьорът отваря багажника и вади куфара на Джером. Джером не знае накъде точно да тръгне. Вдига багажа си и оглежда целия прахоляк, толкова различен от синята трева на Кентъки.
      “Джером! – Едно високо, върлинесто момче с огромно сомбреро на главата тича към него. – Ти дойде! “
      “Sí, muchacho,*****” – казва Джером и прегръща сина на Гарсия.

Преводът от английски език е на Живка Иванова

_____________________

* Добър ден.
** Леко, леко.
*** Здравей!
**** Кажи ми! Имам нужда от твоя късмет!
***** Да, момче.


   Джанет Шнайдър защитава магистърската си степен по литература в университета в Сполдинг през 2013 г. и оттогава нейните разкази са спечелили Наградата Джон Гарднър за проза, трета награда в Конкурса за разказ на Стоунслад Къректив (2015 г.), поощрение в Конкурса за художествена литература и есе на Том Хауърд / Джон Х. Рийд (2015 г.), изборът на редактора в Пуулд Инк, 2014 година. Тя има публикации в още няколко печатни и онлайн литературни списания, координира местни четения и писателски сбирки. От десет години обучава ученици от гимназиите в творческо писане.