(откъс от романа „Луната пазителка“)

Събота, 28 август, 1982

   Безименното куче седеше с предни крака, забити в земята като коловете на ограда и я гледаше. Очите му я побутваха, не мръдваха от нивото си. Кучето имаше благата физиономия на хрътка и крака, разперени достатъчно широко, за да влачат човек през снежните равнини на Аляска. Това, което се виждаше от опашката му приличаше на голяма, оръфана четка за тръби.
   Кучето я проучваше, сякаш правеше изследване на странните неща, които се случваха на това тринайсетгодишно момиче. Тя го гледаше как я наблюдава, привлечена от факта, че неговите мисли относно нея бяха интересни. Радваше се за кучето. Радваше се, че бе достатъчно жива, за да бъде видяна от нещо. Защото никой повече нямаше да види татко ѝ. Бяха го положили в земята сутринта, шест фута надълбоко. Шест фута беше много – нямаше да излезе.
   Тя се намести на другата страна на здравата тиква, на която седеше по средата на фермата на Тилсен. Тиквата беше средна по големина и прекрасно нова, все още хваната за жилавия ластун в родния тиквен участък. Заобикаляха я щурци и песните им бяха звънки и монотонни. Един абсолютно мъртъв щурец лежеше смачкан в прахта до нея и крехките му вътрешности се подаваха на всички страни, сякаш беше сандвич с допълнителна майонеза. Една дребна муха си похапваше. Тя сбърчи нос с отвращение, защото това би трябвало да бъде реакцията ѝ, независимо дали така се чувстваше. Не беше отвратена и се чудеше, дали всъщност тя би могла да е мъртва.
   Как Господ беше решил за щуреца? Защо беше избрал това създание да пее, да използва двете си крилца като момче, застанало там с цигулка и лък. Как е преценил, че това е правилно? Дали беше истина това, че Господ има пробна на небето, както разказваше дядо ѝ? „Сами, моме,- беше казал дядо ѝ – преди всяко нещо да бъде създадено на тази земя, Господ събрал всичките си ангели в специалната си стая, за да изпробва онова, което може да послужи за сътворяването на земята и всичко отгоре ѝ, за да може всяка планина и поток, всяка птица и твар да си паснат перфектно.“
   Но тя не се чувстваше перфектно. Може би е пропуснала пробната. Може би много хора са я пропуснали, с изключение на Скоти и баща им. Беше почти сигурна, че Алекс я е пропуснал. Може Господ да е сътворил всичко перфектно, а после хората да са завзели света и да са го объркали. А може и Господ да не е знаел какво всъщност прави. Какво си е мислил, когато взе баща им? Симфонията на щурците се усили, обърквайки мислите ѝ. Едно нещо беше сигурно: щурците обичаха тиквените участъци.
   Задната част на черната рокля, която носеше нямаше къде другаде да се провлачи, освен в прахта. Роклята е била използвана и преди, изтъняла и избеляла, прана прекалено дълго от предишната собственичка. Едва вчера мисис Гилбърт и я беше дала с изстрадал поглед, разделяйки се с розовите теменужки, пришити точно над подгъва. Сега розовото не беше толкова розово, кротнало се в прахта.
   Все пак, Саманта беше благодарна за роклята, въпреки че се потеше под нея. Не ѝ трябваше нова рокля за погребение; не смяташе да я облича повече.
  Дебели, жилави ластуни образуваха скелета на лабиринт върху тиквения участък. Простираха се още и още надалеч, разпръсваха тиквени стъбла и тикви без ред, напомняха на украсено сметище. Един голям резервоар с вода седеше самотен върху близката платформа. Тя си помисли, че мистър Тилсен навярна смята да помогне на небесата, когато му дойде времето.
 Повечето от летните тикви растяха неконтролируемо, заобикаляйки линиите на перфекционизма, според Сам, подпечатани в пробната на Господ. Няколко лежаха с мръсни лица на плоската си страна, докато други се бяха смачкали на земята и от тях капеше лепкава каша. Сам си представи Нийли, дъщерята на мистър Тилсен, как се навърта насам и рита няколко, разбърквайки линиите на перфекционизъм, подпечатани от Господ.
  Кучето проследи погледа на Сам нагоре, към сивия меланж на ранната вечер. Един безразборно позлатен пласт от облаци, поръсен с меки оранжеви нюанси плаваше по августовското небе. Отслабващото слънце я успокояваше, въпреки че черната рокля бързо го поглъщаше и затопляше потта ѝ, която бе почнала да намирисва.
   Земята под черните ѝ сандали беше суха и гола, с изключение на няколко плевела, твърди и остри, готови да наранят ръката, която ще се опита да изтръгне някой от тях. Отляво полето със зърно беше утихнало в далечината, точно в определените си граници, в прецизни редици, всяко стъбло със същата височина като останалите. Листата бъха тъмно зелени, горди, прегънати само в краищата, като ухото на куче, което се обръща по посока на далечен звук. Едно езерце със странна форма се беше сгушило в извивката на полето, а балите сено с размерите на подземни тръби от канализация клечаха тромаво отвъд езерцето. Пшеничените стъбла запълваха пространството и се люлееха под нежното докосване на вятъра. Оттатък всичко това се виждаше началото на един гъсталак.

   Там някъде беше неговото царство; всичко това си пасваше, всяко бе свързано със земята и небето. Земята пиеше от небето, за да храни зърното, да пълни езерцето, да отрасти неопитоменото семенце, което после се превръщаше в чудовищно сено. Всичко това я заобикаляше с пасторалната си перфектност. И въпреки, че тя беше нарушител, ѝ се предлагаше съчувствие, което се носеше над нея и нежните му длани разтриваха маслото на болката, която беше гъста и лепкава, и от която нямаше излизане.

Преводът от английски език е на Живка Иванова

   Дайан Тимъринг е родена в Луивил. Притежава бакалавърска степен (завършена с отличие) по комуникации и маркетинг от университета Вандербилт (Нешвил, Тенеси) и магистърска степен по изящни изкуства и литература от университета Сполдинг в Луивил, Кентъки. Има диплома за управление и политика на здравния сектор от университета Маями в Коръл Гейбълс, Флорида. Вицепрезидент е на HealtCARE. Определена е от Mediacal News като един от „20-те най-важни хора в здравеопазването за 2015“; избрана е във Финансовия комитет на Американската здравна организация. През 2009 г. тя издаде в съавторство с Е. Джозеф Стейър (президент и СЕО на HealtCARE) първата си документална книга, озаглавена „Моят Бог! Нашият Бог!“ и се надява да издаде своята първа художествена книга („Луната настойник“) през 2016 г.. (можете да прочетете повече за Дайан и се свържете с нея чрез нейния уебсайт.