Георги Гаврилов: Опити върху „Опити за еволюция” на Христо Мухтанов

Публикувано от на април 8, 2017 в 8:48 am.

Корицата на книгата       Дебют. От френски (début) – начало. Зараждане. Дума по дума, зараждане на нов вид живот в живота, това е книгата, а дебютната стихосбирка на Христо Мухтанов е така издържана и цялостна, че изглежда сякаш с нейната поява неизбежно възниква въпросът за липсващото звено, свързващо всичко преди книгата с нея самата. Липсва археоптериксът, поставен като патрон на първата корица. Още преди разгръщането на книжото тяло вече ни залива една праистория, вкаменена като света, в който да се развие последващото. И наистина – може дълго да се говори за образа, чрез който избира да ни се яви – чисто визуално – загърналото пластовете на страниците, като че те са тектонични слоеве и точно тектоника, ултразвукова тревога, следобеден преврат на една реалност над друга се обещават и изпълняват лист по лист, натежали от обречеността със стайна температура, също предвещана в заглавието – Опити за еволюция.

не мога да разчитам знаците
на битието,
не чувам и какво се казва,
объркано стоя и само
парещото гъделичкане напомня,
че все пак нещо
трябва да проплаче

       Темите, които се засягат и развиват в своите микрогенеалогии, са дълбоки, погребани под скалите на продължително вглъбяване в себе си, което, съчетано с основната причина за дълбочината им – тяхната общочовешка валидност – ни връща като към минала епоха към онази удивителна мисъл за преноса на човечеството и неговите болки във всеки един индивид, подобен по същност на генома. Стиховете биха били невъзможни без концентрираната взрязност в момента, в безличния момент на всеки един миг по протежението на вечния наглед и на усет живот, а тази взряност, това взиране като число, намерило формата на своята замисленост, Христо проявява безкомпромисно и с безкрайното търпение на камъка, готов да обгърне, каквото остане накрая от всичко търсило безнадеждно неясната си съдба.

Кожата ми расте и умира,
сменя се, след мене
оставям следи
от мъртви клетки и прах –
поръсвам със себе си –
може дори да ме вдишаш,
ако се застоя повече
или ако ти
се застоиш,
за да поемем заедно
от умирането на другия

      В тъгата и интериорната меланхолия предметностите и чувствата приемат общ облик вместо друго опрощение, което няма да дойде. „Чопленето на мазилката разранява/ незащитените ми пръсти”. Над света, едновременно с апокалипсиса на неуспеха, заложен като завет, се спуска и една математическа нежност, в която названията са заместени от самопреброяващи се единици. На всичко е даден глас, но всичко мълчи от дълголетно униние, за да притъпи не болката, а звуците на разпада, натрошаването на думи на нещо, което искайки свободата си, не подозира за разрухата на единствения начин да я получи – на парчета, разхвърляни по пригодните им празнини. „Миналото/ не се събира на пръстите”. Напредвайки в стихосбирката, нафорно ни се предлагат текстове, прокъсали своята същност на думи, както листът, върху който са запечатани, би могъл да се разкъса на парчета дори още бял.

       Времето е дълъг следобед, в който се чувстваме отпаднали от недошъл, но преминал наблизо сън. Крачката ни е по-малка от крачката на успоредното на нас, сякаш сме родени на различни места, а островните животни са винаги по-дребни от същите животни, развили се на континента – живеем на острова на себе си, плаваме като остров и като целия живот на този остров, през лагуната на тъга до глезените. Нищо не е твърде силно, отмаляването и анемията са покосили и най-фаталните образи, така че днес единствено разстоянието, подобно на кит на брега, достолепно да се разлага, отблъсквайки ни все повече. По този начин в своята „Опити за еволюция” Христо Мухтанов отбягва безпредметното сближаване с тематиките и подходите на масовото съвременно писане, картините, фигурите, които изважда от прахта на най-тихия зимен апартамент, не са ярки и привличащи погледа само с цвета си, напротив, тяхната изначална мимикрия, камуфлаж за сливане с нищото, им налага пастелност на гамите, бледност във визуален аспект, подобно статуята на сфинкс или пирамида, но също по техен пример, отказали се от кича и атракцията, стиховете на Христо позволяват да останеш взрян в тях заради друго, което казва повече, отколкото писъкът на един отровен цвят.

Ако разсипя сол и разлея вода,
то вкъщи ще имам море,
на 5-тия етаж, висящо
море, във което
ще стъпя, ще капна
капка кръв, ще зачакам
животът да започне да се заражда,
от клетка към мекотело, към риба,
ще пазя този свят, стъпил
върху ламиниран паркет,
обграден от дивани,
от вятър и слънце, и всякакви напасти,
ще чакам, ще чакам
дано се роди някой накрая,
който да може
да ме замести

       Разбира се колкото и да се говори за една книга, тя не може да бъде обхваната никога изцяло, човек някак е надарен с тази възможност – да създава безкрайното с краен набор от средства – думи или друго – и в своята тленност и книгата като обект, и той преживяват част от онова, за което няма да стигне времето.
    Затова накрая просто препоръчвам „Опити за еволюция” (Scribens/АРС, 2017 г.) като изключително силна поетична книга, независимо дали в състоянието ѝ на дебют или в това на зряла и сериозна литература, готова да се вмести сред големите заглавия на съвременната поезия.

Георги Гаврилов в „Кръстопът” и в DICTUM.

Христо Мухтанов в „Кръстопът” и в DICTUM.

„Опити за еволюция” в електронната книжарница на „Български книжици“.

Коментарите са заключени.