Почивам си.
Реших, че
нещата, които дълбоко ме вълнуваха,
разместваха, наместваха, раздвижваха,
опорните ми точки, стожерите, всички
митове
на цялото ми съществуване
не са ми важни вече.
Всички истини,
които съм си мислела
за свои,
се строшиха,
всичките ми мъки са бивши.
Толкова нямам за какво да страдам, че
понякога се самонавивам,
измислям си
от нищото
депресии,
поредни вманиачавания:
понякога наистина не знам какво да се правя.
Какво да се правя сега,
когато съм щастлива, знам, че
щастието е чупливо, знам, че
нищо не е вечно
и че съм обречена
да не откривам покой.
Страх ме е колко още щастие
мога да понеса, мисля, че
ще се разстрадам умишлено, боя се, че
цял живот ще е така, че
щастието е единствено в проблясъците
сред морето от печал, като онзи път, в който танцувах
сама след полунощ на ню уейв парчета, макар че
периодът ми беше злостен, но усещах, че мога да съм и добре,
че мога и да живея.
И се ужасявам, че щастието е именно това
и само това,
а всичко останало
е гладка повърхност,
до блясък изчистена,
педантично излъскана,
върху която тайно се моля
да кацне макар и една прашинка.
