Като част от „Майски салон на изкуствата – 2009“, на 15. 05. 2009 г., от 18:00 часа, в концертното студио на Радио Варна ще се състои премиерата на книгата „Тлеещи фитили“ („Захарий Стоянов“, 2009 г.) от Валентина Плачкинова. Предлагаме на вниманието ви един от 18-те разказа, включени в нея:

Хач*

      Лежеше на това легло повече от седмица и умираше. Толкова се беше уморил да умира, че вече му беше все едно. Животът му и без това продължи доста дълго, труден живот на човек, който така и не можа да разбере какъв е – българин, турчин, християнин, мюсюлманин…Един от онези, на които викаха „помаци”. Истинското му име беше Хасан Джунев, но всички му викаха Хач. Знаеше, че значи „кръст”, и затова, в онези страшни години, когато им сменяха имената, той се нарече Кръстан. После дойдоха други времена, когато можеше да си върне своето име – и го стори. Оттогава стана още по-объркан. Сега лежеше и сам не знаеше от какво умира. Докторът от родното му село Света Петка го беше преглеждал няколко пъти, но не му откри болест. Синът му го води и във Велинград, да го гледат на някакви машини – слагаха го да легне, въртяха го, нещо бръмчеше, та чак свят му се завиваше и пак не откриха нищо. „Старчески изменения” – викаха – и му препоръчваха силна храна, билки, спокойствие, хапчета за кръвното и още безполезни неща. Той ходеше безропотно от кабинет на кабинет и недоумяваше – как така му няма нищо, а пък си отиваше малко по малко. Синът му беше зает човек и се довери на докторите. „Ще те върна, тате, в село, пък ти повечко си почивай, като се поосвободя, ще дойда да те видя.” Така минаха няколко месеца, а Хач, вместо да се оправи, взе, че легна и повече не стана. Сега имаше много време да мисли и да търси причината за болестта си. Не че имаше лек за нея, но поне да знае. Минаваше му нещо през ума, но дали ще е от това?
      В края на това лято пак беше ходил до Юндола. Обичаше да се скита там. Беше вече стар да върви пеша, та един съсед го караше донякъде, оставяше го в ниското, а той продължаваше нагоре сам. Като стигнеше горе, събуваше си обувките и дълго време стоеше бос. Ей така нàй обичаше – да чувства тревата, че го боде. Идеше му да подскача и да се търкаля по нея, но вече не беше дете. Отвътре обаче го обземаше луда радост. Събличаше овехтялата си жилетка, разкопчаваше си ризата – да може да диша, и тръгваше бос. Минаваше нагоре покрай хижите и бунгалата и поемаше през гората. Пътечката беше много стръмна, често спираше да си почива, докато накрая изнемощял сядаше на земята. Като поседеше малко да успокои дишането си, се отпускаше полека по гръб и забиваше поглед в боровете. Така можеше да лежи с часове, като хипнотизиран. Дърветата бяха много високи, клоните им се преплитаха някъде горе, та чак небето едва се виждаше. Слънцето изведнъж блесваше, някакъв лъч го ослепяваше, но той не затваряше очи. Постепенно се разтваряше в аромат и тишина и душата му ставаше осезаема. Отново се виждаше малък, десетгодишен, с къси панталонки и ожулени колене. Баща му беше някъде наблизо, пък и него не го беше страх – обичаше планината и тя му отвръщаше със същото. Тука и цветовете бяха други – колкото по-нависоко отиваше, толкова по-ярки ставаха, от тъмнозелени полека почваха да жълтеят, но не като повехнали, а като слънчеви. Някои изглеждаха синьо-зелени, като очите на майка му, други бяха снежнозелени, като посребрени. Толкова различно зелено никъде другаде не можеш да видиш. Нещо го теглеше още по-нависоко, той ставаше и пак тръгваше.
      Така и онзи път. Изправи се внимателно, преметна през рамо жилетката и продължи. Отиваше към Мечата поляна. От време на време се обръщаше да види как се смалява пътеката, сякаш изчезва и няма връщане назад, после пак поемаше към своето място. Най-накрая стигна. Беше неголяма полянка, оградена от високи дървета, цялата в храсти и тръни, а по средата имаше един пън. На него се качваше Хач и се провикваше. Ей така, с цяло гърло: „Боли ме-е-е!” Викаше, докато прегракне. С този вик изкарваше всичката си болка. Планината му отговаряше ”…име-име-име…” и замлъкваше. После сядаше на пъна и се отдаваше на мислите си. Този ден мислеше за своя Бог. Беше израснал като мюсюлманин, почиташе традициите, останали от прадеди, молеше се – искрено и чисто, беше добър, милостив, щедър, прощаваше лесно, грижеше се за душата си, не се оскверняваше нито с помисъл, нито с действие. Но нещо отвътре го ядеше. Преди няколко седмици беше решил да поразчисти тавана на старата си къщица, и намери сандъка на баба си. Той от години стоеше там прашасал, но сега нещо го подтикна да го отвори. Намери стари снимки, писма, бебешки дрешки, разни украшения и други вехтории. Като бръкна по-надълбоко, напипа някаква кутия. Извади я, поразгледа я и се опита да я отвори, но не можа. От годините беше се слепнала и не поддаваше на натиск. Хач усещаше, че вътре имаше нещо важно, затова с все сила я блъсна в пода и тя се счупи. Отвътре изпадна едно малко камъче, на което беше отпечатан разкривен кръст, и се подаде някаква книга. На нея също имаше кръст. Дълго я държа в ръцете си, без да смее да я отвори. Спомни си как беше чувал баба му и дядо му често да се карат и сега пак му изплува оня луд огън в очите на баба му, която не искаше да отстъпи. „За това ще да е било” – помисли си Хач и разтвори книгата. Знаеше историята на своя род – кървава и страшна, и може би тази книга щеше да му даде отговори на въпроси, които все по-често си задаваше. От този ден нататък животът му се промени.
      Баба му беше християнка.
      Хач се изправи и поседна на пъна. Ето за това искаше да помисли тук, нависоко, в планината, където от въздуха и от тишината наоколо можеше всичко да му стане по-ясно. Тази книга го обърка. Много от написаното в нея приличаше на Корана, а и в него ги имаше същите имена, само че звучаха различно – Нух беше Ной, Ибрахим беше Авраам, Муса – Мойсей, Иса – Иисус, а Мириам – Мария. Това първо го стъписа, но колкото повече четеше, все повече разбираше. Откри и други съвпадения: Библията казваше „Да нямаш други богове освен Мене“, „Не си прави кумир или какво да било подобие на нещо, което е на небето…, на земята, … във водата…, да не им се кланяш, нито да им служиш…Нито на слънцето, нито на луната, нито на звездите”, „Не убивай“, „“Не прелюбодействай“, а Коранът –„ И не взимай друг за Бог заедно с Аллах, та да не се окажеш порицаван, унизен!”, „И не пристъпвайте към прелюбодеянието! То е непристойност и е злочест път.”, „И не върви по земята с надменност! Ти нито ще пробиеш земята, нито ще се въздигнеш колкото планините.”, „И не убивайте човек – Аллах е възбранил това…!” Сравненията го водеха до още по-отчайващи изводи. Постепенно започна да пропуска по някоя молитва, а след време – всичките и само четеше. Не можеше да откъсне очи от тия две книги. Спря да яде, отслабна много, не се виждаше с никого и ставаше все по-отчаян и по-отчаян. Сега, на този пън, на върха на планината искаше да разбере две неща. В Библията пишеше, че Господ изгонил Адам и Ева от Рая – защо не им е простил, нали е великодушен? И още пишеше, че Господ е пожертвал Своя син, за да бъдат изкупени човешките грехове – защо Той иска друг да плати за нечии грехове? Второто му напомняше неговия живот и това много го измъчваше. Ей тая болка изкарваше от гърдите си Хач тук, на тоя пън.
      Изведнъж усети някакво движение зад себе си. Обърна се и я видя – беше огромна кафява мечка, която се поклащаше застрашително към него. Както се беше качил на пъна, така си и замръзна. Не смеше да мръдне. Всичко, каквото знаеше за подобни случаи, се изпари от главата му. Мечката се изправи на задните си крака и изрева ужасявашо. Какво да прави? Не смееше дори да диша. Още малко и щеше сам да скочи в огромните ù лапи. Тогава се сети какво го беше довело тук. По силата на навика се обърна на изток, не, не се обърна, а само извъртя очи и се замоли наум: „ О, Аллах, спаси ме, ако го сториш, вече никога няма да отворя Библията!”. Изчака малко – нищо. Мечката все така си беше там, даже още се приближи и започна да го души. В отчаянието си Хач погледна към небето: „Господи, Иисусе Христе, помогни ми! Нека не изкупвам чужд грях! Не днес, Господи!” И застина в очакване на неизбежното. Колко е стоял така, не знаеше, но като чу шум, отвори очи и видя мечката да се отдалечава. Пръхтеше сърдита и ръмжеше, но си отиваше.
      Хач се надигна от леглото, пи малко вода и пак се замисли. От тоя ден нататък започна да умира. Вместо да се радва, че е оживял, той се измъчваше още повече от преди. Кой Бог го бше спасил от мечката? Да изпълни ли обещанието си? А отговори няма. Искаше му се да се помоли отново, но към кого да се обърне? Няколко пъти се беше качвал на същото място с надеждата мечката да дойде пак и този път да намери смъртта си, но нищо подобно не стана. Той остана жив, но… Разбра, че няма да намери отговор на този въпрос, и се примири. Чувстваше се празен, мразеше се, защото се беше поддал на страха и беше допуснал греховни мисли. Легна на това легло, за да умре. Но още не беше готов. Пак се унесе в спомени.
      Беше дете и баща му го беше взел със себе си на лов. Той не ходеше на лов от страст към убиването, а от страст към природата. По цял ден скитаха из околните гори, спотавайваха се в малката колиба, направена за тази цел, и дебнеха полета на гривеците. Баща му отстрелваше по някоя птица, но повече си говореха и се смееха. Понякога го чуваше да си пее – някакви песни, на които го беше научила неговата майка. Хач подскачаше около него бос и тревата го бодеше по краката. Спомни си как в един такъв ден не искаха да се прибират и баща му каза:
      – Хачи, иди да подпреш слънцето, че още малко да пообиколим! – и се смееше.
      – Как да го подпра, бе, тате?
      – Ами вземи една дълга пръчка, вържи с въженце напречно една по-малка така, като раменца, като кръст,… и подпирай! – и още по-силно се смееше.
      И Хач намери такива пръчки, направи, каквото беше казал баща му, и подпря слънцето…
      Сега лежеше на това легло изоставен, объркан и самотен и очаквше смъртта. За да се избави. Затвори очи и започна да се унася. Нещо жълто блесна в съзнанието му и пак видя баща си. Държеше една дълга пръчка с къси раменца и подпираше слънцето: „Хачи, държа го, имаш още време.” Хач се усмихна, видя оня огън в очите на баба си, някаква песен избухна в ушите му, той стисна немощно дясната си ръка – с малкото камъче от кутията, и помисли: „Пусни го, тате, готов съм!”.

* – Публикацията на разказа „Хач“ е по „Тримесечник за литература „Глоси“ – Лято’08“.

Валентина Плачкинова в „Кръстопът“