За ден светът се изменѝ.
На градските тераси хората
допушваха по някой фас и от тревога
оставяха го сам да догори.
Това бе муден фарс – куриозен, но и прозаичен.
И всеки взе да мисли за това какво е всъщност да си жив,
доколкото има смисъл във това, когато
от утре да си предпазлив
ще е отново слабост.
От утре трябва да поемаш рискове.
Но дотогава дните
бавят се като неделя.
И всеки час, погледнат през прозовеца
е златен. И казваш си: „Светът е още жив, приятелю!”
И всеки е приятел,
о, да, ти днес си сигурен – така е.
(18.03.2020 г.)
Наталия Иванова в „Кръстопът”и в DICTUM.
